Бях забравила колко трудно се пише за поезия, сигурно от месец се приканвам сама за този пост безуспешно. Може би защото в прозата не са така сгъстени емоциите или защото там човек може да се разпростре на тема сюжет и какво ли още не, може би затова е в пъти по-лесно да напишеш ревю за роман, разкази, новели, отколкото за стихотворения, в които си се движил интуитивно. В случая ще се опитам да предам усещания.

View this post on Instagram

От съсипните те създавам. Фотография: @bookcuriousx 🙏🏻💙 #братовчедкатаназорбас #ренекарабаш #бгпоезия #бгкниги

A post shared by Rene Karabash (@az.renekarabash) on Jun 25, 2020 at 7:41am PDT

Ще започна с публично оповестяване на един литературен “грях”. Няма книга на Казандзакис, която да харесвам и да съм прочела докрай, така че предпочитам “Братовчедката на Зорбас” (ИК “Жанет 45”) пред самия Зорбас. Коя е обаче тази братовчедка, ще се попитате вие автоматично. Майката на Рене Карабаш, самата тя, както и вие. Звучи объркано, но придобива смисъл, особено след предговора, който е разказ за детството на Рене. Много симпатично ми е това решение за начало на книгата, въвежда читателя в отминали дни, прави го част от микрокосмоса на село Александрово. Аз и вие се прибираме с Лютфие след училище, чакаме в трабанта пътуването до морето, пълним багажника с домати и агнешко, страдаме за отрязаната джанка, помним болката от сцепената вежда, виждаме света в червено. Колкото пъти съм чела предговора, толкова съм била едновременно там с Рене и точно толкова и някъде назад в моето детство, всичко се преплита в юнгианско колективно подсъзнателно хранилище на символи и образи.

“Братовчедката на Зорбас” е разделена на две книги. Първата ме спечели автоматично с бляскавото парче в ямата, което Рене се опитва да убеди баща си, че е злато, а не станиол, а и “то наистина беше злато, но той ми се присмя”. Тук е детството, но и смъртта, няма как да е иначе, тъй като по това време баща й е гробар, а катафалката и мъртъвците напомнят за “дълбок и красив сън”, от който човек не се събужда. Обичам, когато поезията ми действа визуално с кратки проблясъци, фрагменти, някакъв вид дори прожектиране и наслагване на образи. Погребението на бабата на Рене, магнитите на майка й, разменените обувки, напускането, оставането, очакването, появата на въпроси като “защо Юда ужасяващо прилича на мен?” и “Кои сме ние и защо летим толкова близо до слънцето?”.

Във втората част от книгата Бог присъства осезаемо. Аз, признавам си, не съм особено духовен човек, още по-малко религиозен. Въпреки това не изпитвам дразнение към стихотворенията, в които Бог подава глава, нащрек съм за това, което Рене иска да ни каже. Мисля си за момичето, което сънува, за онова, което чете латиноамериканските поети и за чорапа, изпаднал от прането, който се трансформира в знаме за световен мир. Във втората книга имаше стихотворения, които не ми харесаха на първи и дори на втори прочит, но на трети си казах “сега разбирам”. За пореден път намирам доказателство, че не е нужно веднага да вникнеш в написаното, за да го усетиш. Тук има откъс.

Винаги ми е интересно да разбера какво стои зад създаването на една книга, какво е вложил в процеса авторът, как се чувства, прави ли сравнение с предишните си творби, може ли да повдигне мистериозната завеса за нас, получателите на думите му (нарочно не използвам “обикновения читател”, много ме дразни). Предполагам не съм единствена, затова пък тук оставям линк към интервюто на Антония с Рене Карабаш.

За финал – разбирам хората, на които “Братовчедката на Зорбас” ще им се стори твърде ексцентрична, чудата, далечна, особена, сурова. Аз пък именно заради всичко изброено я харесах 🙂

Оформление: Люба Халева