“Да събудиш тигъра. Лекуване на травмата.” – Питър Левин

Както се шегувам напоследък – кой какво прави, аз чета за травмите. След “Тялото помни”, за която писах подробно тук, се насочих към “Да събудиш тигъра” (изд. Изток-Запад, преводач: Мариана Екимова-Мелнишка), но нямам намерение да правя сравнение между двете, би било неуместно. Темата е обща, но подходът, примерите и текстът не са съпоставими. Все пак ми беше много приятно, че Левин на няколко места споменава Бесел ван дер Колк (и как иначе, нали е светило в областта).

Мисля да започна от заглавието, за да се разбере всичко останало много по-лесно. Жена на име Нанси е изпратена от психиатъра си при доктор Левин, тъй като интересът на автора към психосоматичното лечение вече е известен (по онова време нещо почти непознато и мистично). Нанси страда от неоносими пристъпи на паника, трудно напуска дома си, а при опита на Левин да й помогне да се отпусне, изпада в още по-голям и див ужас. На пръв поглед релаксацията звучи като добра идея, но на втори причинява тревожност и стрес. В този момент Левин, който също е завладян силно от преживяването, казва спонтанно: “Напада ви голям тигър. Вижте го как идва към вас. Бягайте към онова дърво, качвайте и се спасявайте”.

Първорначалната ми реакция беше – супер, просто “гениална” идея да дотравмираш човека с хипотетична животозастрашаваща сутиация. Жената, разбира се, започва да крещи, трепери, плаче и да се тресе неудържимо, което продължава цял един час. Започва да си спомня детайлно момент от детството, което за крехката й възраст тогава е било толкова силно, че изпада във физиологично вцепенение. Фактът, че в текущата въображаема ситуация тя успява да използва инстиктите си, за да се спаси сама от тигъра, й помага да освободи нервната си система от прекомерната енергия, мобилизирана да се справи със заплахата, която е приживяла като малка.

Оттук насетне много, много пъти ще се повтаря как направлява животът ни споменатата задържана енергия. Искам да подчертая, че разказвам всичко така, както съм го разбрала, но и книгата сама по себе си е предвидена за широката публика, не за специалисти. Почти няма бележки към линия или референции към научни трудове, статии (за разлика от “Тялото помни”), което може да бъде отчетено като минус според някои читатели. Други пък така и не разбират какво точно иска да каже Левин – то хем е супер просто, хем в привидната му разбираемост се крие сложността на лекуването.

Тук искам да отбележа, защото после ще забравя, че в книгата има няколко упражнения, които всеки може да направи, те целят да се разбере емпирично това, което авторът повтаря отново и отново. Предполагам на някои перповтарянето може да им е досадно, особено ако продължават да не са сигурни напълно какво трябва да си представят под “почувствано усещане”. За мен не бе излишно или досадно, а поредна възможност да проумея механизмите, които биха ми помогнали в самоизцелението.

Ако парафразираме Достоевски в “Записки от подземието”, никой не може да съществува, ако не е в състояние да обясни сам на себе си какво става с него, а ако някой ден се окаже, че вече не е в състояние да си обясни нищо, ще си каже, че полудява, и това обяснение е последното, което му остава. Разбирането на Достоевски намира отзвук у съвременния психолог Филип Зимбардо, който пише: “Повечето психични заболявания представляват не толкова нарушения на мозъчната дейност, колкото усилия за тълкуването на нелогични или необясними вътрешни състояния.” […] Както изтъкват и Достоевски, и Зимбардо, на хората им е много трудно да приемат, че някои аспекти от това, което преживяваме просто не могат да бъдат обяснени.

Различните примери с животни в книгата, както и заглавието и корицата, не са случайни. Нашият мозък на триединството се състои от рептилен мозък/мозък на влечугите, отговарящ за инстиктивните реакции; лимбичен мозък/мозък на бозайниците, тук са емоционалните реакции; некортекс/централен човешки мозък – рационални реакции. Едни и същи части от мозъка се активират при опасна ситуация както при хората, така и при животните, но вторите успяват да не се травмират. Как? Те преживяват действието от-до. Антилопата например осъзнава, че я дебне хищник. Ако може да се бие или бяга, го прави. Ако осъзнае, че това би я поставило в още по-голяма опасност, се вцепенява, замръзва. Има шанс хищникът да не я изяде и да не прояви интерес, ако е мъртва, а ако все пак го направи, нейното вцепеняване няма да й позволи да изпита болката при разкъсването. Оцелее ли, се връща при другите антилопи и всички заедно си продължават живота.

Ние, хората, обаче сме способни да сме жертви на травмата години след като събитието е останало зад гърба ни. Здравата реакция не предполага силен стрес след преминала заплаха, в това няма логика, но все пак го правим. Според Левин причината е, че “на задействания цикъл на инстиктивни реакции не е дадена възможност да се завърши докрай”. Въпросната задържана енергия би трябвало по естествен начин да се освободи от рептилния мозък, но неокортексът невинаги е съгласен единствено да разтълкува информацията, подавана от инстикта, той държи да я управлява и да се намеси. Ето защо има какво да учим от животните, а и доказателство, че рационалното мислене понякога може да ни навреди.

Обнадеждаващо е обаче, че също така разполагаме с възможността да използваме травмата положително, да се самоизцеляваме. Неокортексът не е някакъв неприятен тип, благодарение на него можем да разсъждаваме, да осъзнаваме и стигаме до прозрения. Тъй като това е нож с две остриета, са нужни насоки. В “Да събудиш тигъра” има примери от шамански практики, племенни обичаи и ритуали, както и от митологията. На мен това в случая ми бе по-важно и интересно, отколкото липсата на бележки под линия и имената на различни сериозни трудове. Изпитвам съпротивление към някои от упражненията, затова и не се принуждавам да ги правя, ще изчакам момент, в който се чувствам готова и достатъчно спокойна.

Книгата ми хареса, защото ми разказа истории на реални хора, даде ми обяснения и насоки. На моменти ми липсваше конкретика относно тази непрекъснато споменавана задържана енергия, но мисля, че в хода на четенето успях да си я обясня. Допускам също така, че може да ми е нужен още един прочит, след който да се реша и на упражненията. Тук има мнения на двата полюса – едни твърдят, че книгата е променила живота им, а други, че Левин дава твърде лесно решение, което ги прави подозрителни. Аз заставам по средата, защото все пак намерих ценни и любопитни гледни точки към позитивния заряд на травмата и сравненията със животинския свят ми бяха интересни. Последната част дава съвети за оказване на емоционална първа помощ на деца и възрастни – дори само нея да прочетете, пак ще ви е супер полезно.

Откъс от книгата тук

И едно кратко видео на Левин:

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s