“Мъжът, който взе жена си за шапка” – Оливър Сакс

Г-н П. беше изтъкната фигура в музикалния свят – в течение на много години певец, а след това учител в местното Музикално училище. Именно там, в общуването с учениците, за първи път се проявили неговите странни проблеми. Понякога пред него заставал ученик и г-н П. не го разпознавал – по-точно не разпознавал лицето му. В мига, в който ученикът заговорел, г-н П. го идентифицирал по гласа. Тези инциденти постепенно зачестили, предизвиквайки смущение, недоумение, страх – понякога смях. Защото г-н П. не само все по-рядко разпознавал лицата на учениците си, но започнал да вижда лица там, където такива нямало: случвало се на улицата, подобно на късогледия анимационен герой господин Магу, мило да потупа някой хидрант или паркинг автомат, взимайки го за главата на дете; или дружески да се опитва да поведе разговор с резбованите дръжки на мебелите, изненадан, че не получава отговор.

И това изобщо не е най-странната история в книгата на невролога, историк и натуралист Оливър Сакс, чиито книги са се превърнални във филми, пиеси и дори…музика. Според Ню Йорк Таймс е поет-лауреат на съвременната медицина и един от важните и големи клинични писатели на XX век. Може би защото се отказва сам от невроизследователска кариера и се вълнува както от болестта, така и от личната история, от индивида, иска му се да излезе от обезличаването на пациента.

Да, важно е да се знае, че той/тя е на примерно 22 години от Мисури, с такива и такива оплаквания, но наистина ли въпросът се изчерпва дотук, вълнува ли ни отделната личност така, както би трябвало – “…създаването на една нова дисциплина, която бихме могли да наречем “неврология на идентичността”, тъй като ще се занимава с неврологичната основа на Аза с вечния проблем между ума и мозъка. […] Настоящата книга е опит за връщане към споменатата от Лурия традиция от XIX в., която от своя страна се корени в една много по-стара традиция – описанията на първия медицински историк Хипократ и предисторическия обичай болните винаги да разказват историята си на лечителя.

Ето това прави Оливър Сакс, дори когато пациентът е неспособен да разкаже историята си, той успява с различни похвати да вникне поне донякъде в неговата душа, било то с рисуване, танци, пеене или наблюдение на глухарчета в градината. Някои от случаите за повечето лекари биха били безнадеждни и безсмислени, казано в прав текст – биха окачествили като идиоти тези мъже и жени, към които Сакс подхожда с внимание, уважение и любопитство (и цитира Джон Дън – никой човек не е остров, затворен в себе си).

Заглавието го предполага, но да, има мъж, който смята жена си за шапка, също така има хора с фантомни крайници, със синдром на Турет и Корсаков, хора с дефицити, но и други с излишък на определена функция, има жени и мъже, които след събитие или болест се връщат внезапно в детството, което иначе не помнят или пък извършват ужасни неща, за които после нямат обяснения. Интересен феномен са близнаци, които по всички критерии са слабоумни, но притежават дарбата да боравят с числа по начин, недостъпен дори за машините.

Много от случаите имат обяснение, други пък изобщо нямат, но във всички тях си личи талантът на Сакс да усеща, вижда и разказва. Преди всяка глава има въведение, което помага на читателя по-лесно да вникне в новия раздел, който му предстои. Жалко, че точно в тази книга авторът не разказва повече за своите собствени проблеми, а доколкото разбирам от загатнатото, такива e имал. Надявам се след време на български да бъдат издадени други негови творби.

И така, няма да разказвам историите на пациентите, но ще заключа с това, което най-много ми хареса, а именно търсенето на нов екзистенциален подход, който да допълни медицинския. Той включва и особено важната роля на играта, изкуството и действието, благодарение на които един паркинсоник може например да затанцува и да се освободи поне временно от болестта си или туретик да участва в пиеса и да надскочи оковите на синдрома. Оливър Сакс доказва, че наистина никой не е остров, затворен в себе си, просто понякога се налага да положиш повече усилия и емпатия, за да стигнеш до въпросния остров, макар, разбира се, за медицината да е в пъти по-лесно наблюдението с бинокъл отдалеч.

изд. “Изток-Запад”, превод от английски: Ангелин Мичев

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s