“Морякът, комуто морето обърна гръб” – Юкио Мишима

“Морякът, комуто морето обърна гръб” (изд. “Апостроф”) е малка красива книга – красива в заглавието, в корицата и в изумителната образност, на която Юкио Мишима подчинява историята. Ако се зачетете в отзиви за романа, ще ви направи впечатление, че всички го определят като “жесток”, какъвто бе и за мен. Сцената с малкото коте не е за хора със слаби сърца, дори предупредих познати, за които знам със сигурност, че не биха могли да я понесат. Преди всичко останало искам да кажа, че предговорът на Цветана Кръстева разкрива общо взето най-основното от сюжета, затова ви съветвам да го прочетете накрая, а не в началото. Интересен е и информативно от биографична гледна точка, но не обичам някой да ми издава финала на историята, още преди да съм имала възможността да я науча сама.

Героите са трима: овдовялата Фусако, подрастващият Нобору и нахлулият в живота им моряк Рюджи. По-скоро именно той обръща гръб на морето, отказва се от славата, която очаква и която никога не идва, от статута на моряк, както и от възможността никъде да не се установява. Има нещо хубаво, но и ограничаващо, скучно, безобразно обикновено в ежедневието на сушата, където е по-трудно човек да си внуши, че е различен. Има неща, които само морето може да ти даде. И да, всичко, което ще последва, е резултат от решението на мъж и жена да бъдат заедно (surprise, surprise…). Съвсем очаквано е Нобору да не е очарован от вмешателството в иначе ясното му и подредено съществуване, което още преди появата на Рюджи издава нездрава семейна среда – заключване от вътрешната страна на детската стая и шпиониране през дупка в стената.

От древни времена всички жени, независимо от общественото си положение, са се обръщали към моряците с едни и същи думи; думи, които признават надмощието на хоризонта; думи, които изразяват сляпо преклонение пред онази тайнствена синя линия; думи, които обричат жените на самотната тъга, напразните надежди и свободата на проститутките: “Утре заминаваш, нали?”.

Нобору членува в банда с тартор Шефа – безкомпромисно малко момче, което презира света на възрастните, техните банални емоции и глупави постъпки. Всички членове на групата са убедени, че, както повтаря Шефа – на света е лепнат етикет “невъзможно”, който само те могат да отлепят. Дотук звучи почти безобидно – кой от нас не е вирвал нос пред родителите, кой не си е въобразявал, че само на него му е известно как трябва да се живее, кой не е филисофствал с високопарни думи? Това е неизбежна част от порастването, от онзи толкова деликатен момент, когато с единия крак си в детството, а с другия в юношеството. Всичко знаеш, всичко можеш, ненавиждаш посредствеността.

Понеже историята е жестока, дори за момент не се подведох от на пръв поглед наивните разсъждения на децата, усещах, че нещо ужасно предстои, че бруталността на обвиненията към бащите и обществото е игра, която може да бъде изиграна единствено с насилие и безкомпромисност. Всъщност това е дори задължително условие, защото Шефа им е обещал, че има шанс да не изживеят живота си като плъхове, които се страхуват, правят деца и изпълват незначителността с телата и умовете си. Те могат да бъдат нещо повече, но в замяна е нужно да докажат, че са се лишили от чувствителност, състрадание и милост.

Хипнотичното писане на Мишима не ми позволи да спра да чета, бях изумена и очарована от лекия и деликатен начин, по който хвърля цялата възможна красота в лицето на читателя – морето оживява, светлината през пролуките на прозорците, цялата природа, диалозите. Подобно майсторство често ме разконцентрира и притеснява, струва ми се, че не успявам да “попия” внушенията и ги чета по няколко пъти, докато не се уверя, че съм потънала достатъчно в тях. Може би дори бих прочела още веднъж “Морякът, комуто морето обърна гръб”, но не съм готова да бъда отново безучастен наблюдател, лишен от способността да се намеси.

Първите три глави са преведени от Дора Барова, останалото е довършено от дъщеря ѝ, Пана Барова-Озджан, след смъртта на Дора. В предговора се усеща почит и уважение към труда на Барова през годините, усърдието и желанието да запознае българската публика със знакови японски произведения. Предвид колко дълго е съществувала негласната забрана за издаването на Мишима в България, е цяло чудо, че вече разполагаме с няколко негови книги.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s