“Изкуството на романа” – Милан Кундера

Кундера е от любимите ми автори, а едва тази година започнах да се запознавам и с нехудожествените му книги. За съжаление за “Една среща” написах кратък отзив тук, без да събера сили, мотивация и кураж за ревю. Затова и си обещах да мисля по-малко и просто да действам с “Изкуството на романа”. Както казва и авторът – Бог ни се смее, когато мислим, защото в крайна сметка е непосилно да разберем всичко, но пък, кой друг, ако не Кундера ще се опита да осмисли историите (неслучайно в множествено число) на романа?

Романът е наясно с несъзнаваното преди Фройд, с класовата борба, преди Маркс, практикува феноменологията (изследването на същността на човешките ситуации) преди феноменолозите. Какви великолепни “феноменологични описания” ни е дал Пруст, който не е познавал нито един феноменолог!

Книгата е разделена на седем части, първата се казва “Охуленото наследство на Сервантес”, в която признава, че вече е преживял насилствената смърт на романа, и че ако имаме надежда за неговото съживяване, то тя няма как да се случи, без конфликт с напредъка на света. Нещата не са толкова прости, не може просто да обвиним графоманията или прозата, лишена от дълбочина, нови идеи и смисъл. Джойс, Дидро, Сервантес, Музил са зад гърба ни, но с какво днешните времена са неспособни да ни накарат да почувстваме това, което “Замъкът” от Кафка успява? Ето на този въпрос търси отговор Кундера, като същевременно презира философските и теоретични направления, затова от самото начало предупреждава, че няма амбицията на теоретик, а желание да се изповяда като практик.

Проблемът е, че читателят търси не питане в романите, а морална позиция. На него му е нужно ясно разграничение между добро и зло, както и връзка действие-последствие. Ако подобни желания са откриваеми и задължителни в религиите и идеологиите, то модерният роман не е готов да се откаже от относителността, парадоксите и всички нюанси на човешките постъпки. Ако читателят настоява или Ана Каренина да е жертва, или Каренин да е окаян нещастник, ако отказва да приеме относителността на “мъдростта на несигурността” на романа, то рискува да убие вътрешната логика, която авторът се опитва да вложи.

Според Кундера има четири повика, към които романа е чувствителен: повик на играта (Тристам Шанди на Лорънс Стърн и Жак Фаталиста на Дидро – двете най-големи произведения на XVIII век, замислени като “грандиозна игра”, преди нуждата от правдоподобие и хронология); повик на съновидението (Кафка събужда въображението и помага на идващите след него сюрреалисти); повик на мисълта (интелигентността на автори като Музил и Брох); повик на времето (период на терминалните парадокси, които прескачат Прустовия проблем за времето и директно се приземяват отвъд личната памет, обръщат внимание на колективното време, на времето на Европа, до този момент романът е бил фокусиран върху индивидуалното минало).

За разлика от “Една среща”, тук ми бе по-трудно да разбера какво иска да каже авторът, както и да насмогна с интертекстуалността – някои от споменатите имена не познавам достатъчно добре, а други не успявам да поставя в контекст. Най-интересни ми бяха интервютата му, речника, който сам пише, за да бъде правилно разбран на всички езици, както и моментите, в които хвърля светлина върху собствените си произведения. Главите, в които сърцевината на кафкианството е така леко поднесена на читателя, събудиха в мен желанието отново да се върна към Кафка, защото да, ние продължаваме да произвеждаме кафкианство, отидете в някоя държавна институция и ще се убедите сами. Кундера дори дава пример със ситуацията между негова приятелка и детето й, в която ясно си проличава, че наследството на Кафка излиза извън рамките на литературата.

Макар и да се усеща през цялото време недоволният глас на Кундера, който е сигурен, че духът на нашето време твърде много се е фокусирал върху актуалността, онази отблъскващата, шумната, която превръща романа не в траен мост между минало и настояще, а единствено в злободневно събитие, въпреки всичко това, той има много какво да каже за раждането и смъртта на модерния роман. Последното изречение е “Бях на път да забравя, че Бог се смее, когато ме вижда да мисля”. В този дух приключвам и аз, усещам укорителния поглед на Кундера върху себе си и знам, че нямам повече какво да кажа.

изд. “Колибри”, превод от френски: Боян Знеполски

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s