Седем окталиона атома

Тази вечер небето е като море, облаците са гигантска морска пяна, която приижда, после се отдръпва. Наблюдавах как поглъщат луната и я чаках отново да се появи. Беше ужасно красиво, когато къдравите крайчета на облаците проблясваха с нейната светлина. Абсолютно заслепена от космическите мащаби усетих, че всичко останало се смалява, неща като: някой започва нова работа, да те боли корем, раздяла с приятел, здравни осигуровки. Искаше ми се да споделя с някого този миг, както като деца игриво предполагахме кой облак на кое животно прилича, само че сега е едно тихо вцепенение и възхищение пред вселената, за която все така нищо не знаем, без значение какво казва науката. В един от далечните блокове виждам сянка на човек, който се движи на терасата, въобразявам си, че говори по телефона, че нещо го вълнува. Иска ми се знам със сигурност какво е то. Знам, че утре ежедневието ще ме засмуче, макар сега да ми изглежда просто нелепо. По подобен начин се чувствам, когато чета книга на физик – сякаш нищо няма значение, но не по екзистенциално печален начин, по-скоро е напоено със смирение: да, ние сме прашинки и се носим насам-натам, но после ни няма. Статия: Всеки атом на нашето тяло е на милиарди години. Един възрастен човек представлява сбор от 7,000,000,000,000,000,000,000,000,000 или 7 окталиона атома.

Иначе когато ми звънне алармата, ще си мисля за това, че ме боли корем и за предстоящото пътуване с влак. Но май и няма как да е иначе. В крайна сметка е нещо като думите на Владо Левчев: в панелен карцер влизам нощем сам.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s