” Лицето ти утре I. Треска и копие” – Хавиер Мариас

on

Хавиер Мариас е от любимите ми автори и съвсем умишлено цяла година отлагах прочита на трилогията му, придържайки се към идеята за отложеното удоволствие. Една вечер обаче не издържах и въпреки всички подхванати четива, посегнах към “Лицето ти утре I. Треска и копие”, защото знаех, че имам нужда от неговите думи (божке, какво ще правя, когато не остане нищо на български от Мариас за четене?).

Анотацията ясно обявява за какво става въпрос в първа част, затова що се отнася до конкретиката на сюжета, няма да търся други думи, дори не е от мързел, просто вече е казано достатъчно добре и достатъчно ясно – на микрониво е животът на Жак Деса и странното му присъствие в британското разузнаване, а на макро – историята на бурния XX век, фашизма, войните, испанските политически сътресения, преплетени с препратки към Сервантес, Толкин, Лорънс Даръл. Мариас като цяло обича интертекстуалността, макар най-голямо впечатление да ми правят шекспировите намигания. Да, книгата е и психологически роман, и детективски донякъде, но не в смисъла на Агата Кристи, а както съм усетила и от други негови книги – винаги има мистериозна нишка, която се омотава около героя. Целият живот е нещо непознато, неизяснено, без значение дали Мариас ни разказва за тайни между съпрузи, или за подземните пластове на политическия хайлайф.

За мен обаче Лицето ти утре не е книга за XX век и дори не е книга за Жак, а за пореден път е книга за всичко. Какво имам предвид? Трудно ми е да обясня (страхотно, точно това ви е полезно да чуете…), но Мариас по-скоро като фон слага историите, те постоянно се преплитат, ту става дума за брака на Жак, ту за съседа му, ту за мистериозния Уилър, скача от история на история, от име на име и в един момент читателят може да се запита кой все пак е най-важният в тази върволица, накъде ни води авторът, къде му е фокусът? Аз не намирам такъв и това е чудесно, защото по-ценни ми бяха размишленията, неизбежните философски отклонения при Мариас, с които в дълги, но никога отегчителни изречения пише за ситуации и чувства, които не са ни непознати, но сякаш до този момент никой не ги е описвал така добре. Дълги водопади от думи, наистина дълги изречения, които обаче те водят нанякъде и не можеш да спреш да препускаш с тях, появяват се изневиделица.

Как е възможно днес да не виждам какво ще бъде лицето ти утре, лицето, което вече го има или се оформя под това, което сега виждаме или под маската, която носиш, лицето, което ще ми разкриеш едва когато най-малко очаквам?

Уилър твърди, че човек никога не би трябвало да разказва. Ние никога не сме напълно обективни, всеки наш разказ е само неумел начин да предадем нещо, от което постепенно се отдалечаваме и което не спираме да изопачаваме (“аз съм моята собствена болка и треска”). Хавиер Мариас много обича да пише за това, за неоспоримия факт, че никога нищо не е на сто процента вярно, че не може да имаме доверие както на другите, така и на себе си. Не знам защо, но не ме потиска, по-скоро ме увлича и заинтригува, създава една особена атмосфера на тръпка и подозрителност.

Докато Жак и Уилър се чудят дали могат да има доверие на паметта си, ровейки се из нея и попадайки на какви ли не спомени – и значителни, и незначителни, читателят се разсейва, защото лесно се увлича от собствените си тайни и образи, кой няма такива (“странна е тази припряност на младия човек да събира белези от рани, за да си изгради минало”). Докато Мариас повдига въпроса дали бихме били зли при определени обстоятелства, човек също неизбежно с известно неудобство се чуди дали по време на война би извършил особена жестокост, дали сме толкова почтени, колкото се ласкаем да смятаме през по-голямата част от времето.

Жак извършва особено интересна работа, с която дори не е напълно запознат – плащат му, за да преценява мъже и жени, да си прави изводи от думите им, да ги тълкува, да вади над повърхността реалните им намерия. Той е нещо като специалист по хората, макар че никой не знае какво ще бъде лицето ти утре.

За финал един малко по-дълъг цитат:

“Понякога не си струва да разследваш мотивите на някои хора, независимо че може да са ги накарали да извършат чудовищни неща или пък точно по тая причина. Зная, че това е изцяло в разрез с днешната нагласа. В наше време всички се питат какво е накарало един сериен или масов убиец да извършва масови или серийни убийства, или пък един изнасилвач да попълва непрекъснато колекцията си от изнасилени жени, или пък един терорист да пренебрегва чуждия живот в името на някаква примитивна кауза и да не се колебае да го отнеме, броят е без значение, или един тиранин да упражнява тиранията си без нищо да го спира, или един инквизитор да прилага невъобразими изтезания, все едно от вярност към реда или от садизъм. Има един натрапчив стремеж да се вникне в гнусното, хората са като заслепени от него, така на мръсниците им се прави огромна услуга. Не споделям това безкрайно любопитство на нашето време към нещо, за което не може да има оправдание, дори и да се намерят хиляди най-различни обяснения, психологически, социологически, биографични, религиозни, исторически, културни, патриотични, политически, народопсихологически, икономически, антропологически, няма значение. Нямам време да изучавам злото и пагубното, в най-добрия случай не представляват особен интерес, да не кажа най-често нулев, повярвай ми, виждал съм много такива. Злото обикновено е просто, макар и понякога недотам, не знам дали хващаш нюанса. Има обаче разследвания, които омърсяват, а някои дори заразяват, без да дадат нищо ценно в замяна. Днес като че ли доставя удоволствие да се изложиш на низкото и грозното, на чудовищното и ненормалното, да надникнеш в мерзостта, да се докоснеш до нея, сякаш е нещо особено престижно или интересно, или по-значимо от хилядите конфликти, които са около нас, без това да се забелязва. В такава позиция има известна самонадеяност: дълбае се в аномалията, в отблъскващото и низкото, сякаш сме приели за норма уважението, великодушието, принципността и сега се налага да анализираме всичко извън нея, така сякаш коварството и предателството, антипатията и желанието да навредиш не са част от тази норма, а са някакво изключение, с което заслужават и усилията, и времето, и най-голямото ни внимание. […] Има толкова жалки и долни постъпки, че самият факт, че са били извършени, би трябвало да обезсили всяко възможно любопитство към извършителите им.”

изд. “Алтера”, превод от испански -Людмила Илиева-Сивкова, художник: Капка Кънева

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s