2020

Всички знаем каква беше и каква не беше годината, колко е различна, как нищо подобно не ни се е случвало досега. Не знам дали подробно ми се говори за нещата, които изговорихме на гласови съобщения, по-скоро искам да изсипя нещо в моя любим хаотичен дух.

Прочетох хубави книги, говорих доста по телефона. Август с Боряна ходихме до Пловдив с влак и спахме на едно легло, което от сегашна гледна точка ми звучи абсурдно, защото през останалите сезони не смеехме да се прегърнем като се видим. Ужасно тревожно ме болеше корем, бях на ръба да не тръгна, но се радвам, че го направих, че вървяхме толкова, че се качихме на Альоша, че ядох вкусен веган бургер с незнамсикакво.

Знаех си, че ще запомня как с Деси сме в Южния и си говорим за Дюрас. Още тогава си помислих, че това е супер яко, не знам защо, не е като за пръв път да обсъждаме литература, не е като за първи път да сме били в парк, но още докато се случваше, си го скътах някъде за мрачни дни. Стане ли ми прихлупено, вадя спомена и си го оглеждам и ослушвам от всички страни.

Не искам да изброявам мили моменти с приятели, за да не пропусна някого и той после да ми се сърди, все още не мога да се справя с усещането, че съм пропуснала, пренебрегнала, забравила. Не знам какво да кажа, когато някой ми държи сметка, ядосва ми се или ми се кара. Научих се обаче да живея без хора, които ми липсват и обичам. Някои от тях ме плашат ужасно и дори самата мисъл, че може да са стигнали някак до блога, ми е неприятна. Съвместявам по стара традиция смесени чувства, взаимоизключващи се желания. Тя с голямото Т ми липсва силно, чудя се какво ли прави, но и толкова ме смущава и притеснява, че не смея отново да я допусна в личното ми пространство. И това е окей, наистина. За 2020 си бях обещала да не започвам социопатски отношения и ето че поне това се случи. Позволявам си да тъгувам за момичета, които са знаели всичко за мен, но с които взаимно си вредим. За мъжете, които през годините са ми били интересни по един особено нездрав начин, за тях мога да кажа единствено – добре, че се разминахме.

Аз май за каквото и да тръгна да пиша, започвам с приятелството и то обсебва темата, но отношенията с хората винаги са ми били на първо място по важност, от което произтичат повечето ми радости и проблеми. Изследвам откъде идва нуждата да спасявам, както и привличането към твърде противоречивите личности, такива, към които изпитваш обожание и искрен ужас. Опитвам да обърна поглед към здравото, нормалното. Опитвам да не спасявам, да не съм жертва, да не съм личен психотерапевт и sry not sry, но не ми е пуснат звука на телефона 24 часа. Не искам и да има човек, към когото да мога да се обърна за DMS STEFANI по всяко едно време. Не искам никой да живее с подобно бреме.

Малко ми липсва баланс обаче. Точно се науча да правя това, което искам и започвам да го правя в някаква нелепа крайност. Например устремена в желанието да се защитавам и отстоявам, започвам да се перча в ситуации, в които реално никой не ме напада или обвинява. Ставам словесно агресивна, заядлива, дребнава, а после се местя в първоначалната крайност. Та би било хубаво някъде по средата да застана и малко по-дълго да поседя там.

Доволна съм, че 2020 писах доста на ръка в тефтери, че изгледах много филми, че блогвах, макар да се срамувах от това на моменти. Снимах, снимах, снимах. Нямам никакви амбиции, а още по-малко търпение да се науча да снимам по-добре, на моменти се улавям, че ми се иска, но реално не ми е толкова важно, защото ако беше, вече щеше. Но е такъв кеф да си щракам без претенции това или онова, да няма фокус дори, да няма идея или дълбок смисъл, просто да правиш нещо, което ти е приятно и ти носи визуална наслада.

Мисля си за това как празнувахме НГ последните пет години. Който е бил с нас на Сан Стефано, знае. Близките ми бяха на ръка разстояние, прегръщахме се в полунощ, пукнах си ръката веднъж и така болеше само, танцувах като обезумяла, радвах се искрено. Сега ще е по-различно и с това не казвам, че ще е по-лошо или по-добре, а именно по-различно, а аз, както знаем, трудно пускам, стискам здраво.

Надявам се 2021 да е с една идея по-щадяща, да сме здрави физически и психически, да ядем вкусна храна и да се чувстваме свързани, дори когато за пореден месец се местим от стая в стая. Да ни е просторно, ако ще и в килера.

Бъдете!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s