“Непознаваемо царство” – Яа Джаси

Много харесах Яа Джаси с дебютния й роман “Завръщане”, писах за него тук и макар да са минали три години вече и да не помня детайли, съвсем добре мога да възстановя читателския кеф, който изпитвах. При новината за появата на “Непознаваемо царство” ми беше ясно, че няма да пропусна и втората книга със страхотната корица на Моника Писарова.

Лицето на корицата не се вижда, и то е непознаваемо, макар да нямам никаква идея дали е умишлен ход или мое свободно тълкувание. Оригиналното заглавие е Transcendent Kingdom, но на български буквалният превод би звучал твърде куцо и неестествено, затова се е стигнало да решението за Непознаваемо царство, онова място, където отиват душите след смъртта. Няма нужда да си го виждал или да разполагаш с факти, за да вярваш в него, така или иначе вярата не разчита на фактология и доказателства, а на силна вътрешна убеденост, на почукване от дълбините на сърцето, както е при главната героиня Гифти.

източник: theparisreview.org

Прочетох романа за ден и половина, не можех да се отлепя от семейството с ганайски корени, което се установява в Америка. От бащата, който скоро си тръгва, защото не успява да се приспособи; от майката, която през по-голямата част от времето носи толкова много на раменете си, че не си позволява да демонстрира любов и привързаност; от брата Нана, който при други обстоятелства щеше да е известен спортист, а не поредния негър със свръхдоза (ах, колко боли да потвърдиш клишето и да дадеш на белите хора причина да клатят замислено глави) и Гифти, през чиито очи ще виждаме всичко. Една объркана млада жена с научна кариера, която във всяка глава ни препраща към различен етап от живота си – детство, юношество, колеж, университет.

В онези години усещах тялото си някак ожулено, сякаш, ако ме докоснат, отворената рана на плътта ми ще запулсира от болка. Сега съм хванала корички, закоравяла съм.

Гифти е докторант по невробиология в Станфордския университет, занимава се с изследвания на невралните пътища на поведението, търсещо награда. Опитите й с мишки й помагат поне малко да се доближи до загадката на мозъка им, което от своя страна евентуално може да й подскаже какво се случва в нашия, защото ние сме по-сложните животни, онези, които вярват, че са надхвърлили царството си, а това вярване, тази трансценденция, се съдържа в самия орган. Интересно ми беше да науча повече за оптогенитичните изследвания на Гифти, които най-просто и обобщено казано представляват следното: в мозъка на мишките се поставя вирус, който се насочва към определени неврони, а това позволява включване и изключване на клетки. Важно за конкретното проучване е кои неврони се активират и кои не при натискането на лоста, който ще им даде наградата, макар и свързана с голяма доза риск. Наблюдението може да помогне да установим защо човек е склонен да направи нещо, което го поставя под опасност и възможно ли е това да спре в някакъв момент.

В университета се надсмивах на психологията – елементарна наука. Вярно, занимаваше се с мозъка, и познавателните способности, но също и с настроенията – с чувствата и емоциите, създадени от човешкия ум. Тези чувства и емоции ми се струваха безполезни, при положение че не можех да ги изразя с данни, не можех да разглобя нервната система и да видя как работи. Исках да разбера откъде идват, в коя част на мозъка се зараждат и – което ми се струваше по-важно – коя част на мозъка бе в състояние да ги спре.

Гифти от малка иска да й е трудно, това донякъде според мен я държи жива и нащрек, не й позволява да се отпусне и да се изгуби в депресията, както се случва с майка й. След редица опити тя все пак успява да установи кои две неврални вериги опосредстват поведението, търсещо награда, разполага с достатъчно информация, за да напише статии за престижни медицински списания, знае, че ако се използва оптогенетиката за стимулиране на риск-кодиращите клетки от определена част на кортекса ще е възможно мишката да не тръгне към наградата. Целият този успех може и да не носи очакваното удоволствие на добре свършената работа, защото в крайна сметка Нана е мъртъв отдавна, дръпнал е лоста.

Отделих доста време на научната част от книгата, просто защото ми е ужасно интересно как сме устроени и защо реагираме по определени начини. Все пак нека отбележа, че това е художествен роман, а не научен труд и че всичко е описано така че да бъде разбрано от неспециалист. Интересно е противопоставянето между петдесятничеството и медицината, религията vs науката. Семейството на Гифти е религиозно, то някак дори се подразбира, кой ганаец не вярва страстно в Бог? Как обаче се стига дотам, че Гифти се откъсва от строгите правила, според които сексът е нещо срамно, а науката е противоречаща на библията?

Това със сигурност е дълъг и сложен процес, който проследяваме чрез дневника от ранна момичешка възраст. В него тя задава въпроси на Бог, почва да се поставя под съмнение неговото съществуване, защото ако него го има, как така брат й ще умре, баща й ще си тръгне, а майка й ще се затвори в себе си, кой Бог не би отговорил на искрените й молитви и то след като така пламенно го е доспуснала в сърцето си? Тук идва мястото на науката с нейните дълги и сложни лабиринти, експерименти, факти. Само че е ужасно трудно да живееш без вяра, тя не може да бъде заменена с нищо. Няма нужда да вярвате в Бог, за да разберете защо е така. В “Силата на мита” Камбъл достатъчно добре обяснява как липсата й ни прави объркани, с дълбоко тревожно усещане за безсмисленост и хаотичност.

В един момент бог съществуваше, обгърнал целия свят в шепите си, а в следващия светът се срина към бягащото дъно.

Макар да става дума за ганайско емигрантско семейство и темата за расизма неизбежно да присъства, за мен това не е основният въпрос. Гифти знае, че винаги ще й се налага да се доказва с една идея повече, че в училище ще я наричат “въглен” и “маймуна”, и само “най-ослепителният успех ще свърши работа”, но също така говори и за бедните бели хора от караваните, които са по-опърпани от нейното семейство. Много умело и фино минава като нишка болката от расизма, без да й позволява да обсебва историята. За мен по-скоро водещи са сложните й отношения с майката (наречена в дневника с будещото заплаха “черната мамба”) и желанието за помирение между науката и религията. История за загубата, самотата, депресията, семейните отношения, разпада, възможността за оцеляване и съхранение.

На предпоследната страница с благодарности Джаси споменава, че всъщност тази книга е нещо като диалог между нея и Кристина Ким, постдокторант в лаборатория. Изследванията и темата на дисертацията й се вплитат в тези на Гифти, помагат за научната фактология. Истината е, че, както казва учителката на Гифти по биология, ние не знам какво не знаем, не знаем дори какви въпроси да зададем, а понякога, когато все пак научим нещо, изниква нов въпрос. Това ни държи будни, съзнателни, любопитни. От друга страна, вярата ни дава усещане за невидима подкрепа и ръка, които ни водят бавно и методично към непознаваемото царство. И може би не е задължително науката и Бог да се взаимоизключват…

Преводач: Елка Виденова, изд. Orange Books

Ревю от Цвети тук и от Хриси тук; самата Яа Джаси тук

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s