“В памет на паметта” – Мария Степанова

С огромно страхопочитание поглеждах към “В памет на паметта”, минаваха месеци и аз все не се престрашавах да я започна, намирах си оправдания, отлагах във времето, твърдях, че “само да дочета еди-кое си и тогава наистина”. Предварително бях респектирана от ревютата, които публикуваха мои приятели и познати (линкове ще има за всички от сърце накрая), от последователното връчване на трите най-престижни руски награди, но истината е, че не помпозните признания на литературни критици и любими писатели ме караха да се чувствам глупава и неготова за романа, колкото вътрешната убеденост, че ми предстои да чета за нещо, за което ми е трудно да мисля, защото ме изпълва с твърде много чувства. Оказах се абсолютно права, а на всичкото отгоре прочетох Мария Степанова през януари, този толкова чуплив и меланхоличен месец, в който нищо не се случва. Бъдещето е отложено, настоящето е замряло и какво ти остава, освен да се гмурнеш в дълбините на миналото?

…и тогава аз предложих на себе си да откроим три вида памет.
Памет за изгубеното – меланхолична, безутешна, водеща точна сметка за загубите и щетите, знаеща, че нищо не може да се върне. Памет за полученото – сита, следобедна, доволна от това, което й се е паднало. Памет за неслучилото се – отглеждаща фантоми на мястото на видяното; така в руска приказка обраства гора голо поле, хвърлиш ли на него вълшебно гребенче, гората помага на героите да се изплъзнат от потеря; фантомната памет прави нещо подобно за цели общества, като ги укрива от голата реалност с нейните вихри.

Ако дори малко сте се поинтересували от романа, знаете вече за наградите, а другото, което ви е направило впечатление е, че никой не смее категорично да определи жанра – семеен роман, есе, културологичен и философски труд, умело боравещ и с епистоларността. Веднага си проличава, че авторката е поетеса, използва звънливи и мелодични думи, измисля си такива и само мога да гадая какво е да се опиташ да ги пресъздадеш на друг език. Толкова е трудно да реша откъде да започна, в главата ми e струпване на цитати, отправни точки, казвам си само да не забравя това, и това, но в никакъв случай и онова. А всъщност идеята, че може да се напише достатъчно изчерпателно ревю за подобен мащабен труд, е така или иначе леко наивна и смешна.

Ще започна от корицата – счупената фигурка не е там случайно, къдрокосото порцеланово момченце и много такива като него могат да бъдат открити по битаците. Произвеждали са се в Германия с единствената цел да се използват като “насипен амортизатор при превозване на товари – за да не се драскат един друг скъпите тежки предмети при сблъскване в тъмното”. Преди войната заводът затваря, а след бомбардирането на складовете се оказва, че е пълно с никому ненужни натрошени момченца. Метафората е ясна. Нищо не достига цяло до нас, нито една история не може да бъде разказана в пълнота, осакатеният XX век и оцелелите от колективния катастрофален ужас не са същите, светът от вчера е друг (Стефан Цвайг). И макар спомените понякога да напомнят на скъсан джоб, през който непрекъснато преминават и се губят неща, на нас се пада честта да направим паметта официална.

Книгата започва със смъртта на лелята на Степанова. Апартаментът й прилича на жилището на който и да е наш възрастен родственик, онова поколение, което е направило от стаите си родов музей. От всеки шкаф изниква писмо, картичка, снимка. В случая леля Галя завещава и старателно изписани дневници и може би в началото авторката с почуда и неудоволствие забелязва, че в тях няма нищо изумително, просто животът в неговото ежедневно и банално очарование. И все пак за кого е оставила Галя мемоарите, кой би имал необходимост от веществените доказателства за продължителността на живота? Още първите глави са много любопитни и дават заявка какво може да се очаква нататък.

Интертекстуалността едва набира сили, започва със Сюзън Зонтаг, която аз ужасно харесвах с “Да гледаш болката на другите”. Зонтаг също си е водила дневници и подобно на леля Галя не е имала за цел на някого нещо да обяснява, просто “веществени залози за невеществени отношения”. Какво бихме правили без целия този мъртъв, излишен товар, баласт, как ще ни е имало, ако след нас не остане снимка или тетрадка? Фотографията и литературата имат способността да капсулират и съхраняват, макар и понякога само външно, докато вътрешното остава непрестъпно. Точно с тази неподатливост на паметта ще се сблъска Мария Степанова, когато тръгне по изгубените следи на поколенията, живели преди нея.

Днес е годишнина от смъртта на моя дядо. Мисля си за всичко, което съм знаела за него и виждам как то се размива, променя, наслагват се нови впечатления, чудя се дадена история доукрасила ли съм я и има ли смисъл да тръгвам по следите й. Степанова колкото повече научава за роднините си, толкова нови пукнатини и въпросителни се появяват. Към българското издание има картичка, която е трябвало да бъде снимка на последната страница. Тази картичка е от коренспонденцията между прабаба й Сарра Гинзбург и Д. Х-Генчев от Велико Търново. Някъде прочетох, но сега не намирам къде, че при идването на авторката в България с Манол Пейков намират потомците на Генчев и надгробния му камък, на който има снимка. Ужасно се развълнувах при тази новина, защото ми беше така интересно да чета за Сарра, може би тя ми е любим герой, заедно с Льодик и неговите писма от фронта. В един момент е напълно възможно да се объркате кой кой е, но не мисля, че има значение. Всички истории са интересни, всички паметки, както ги нарича.

Паметта според Цветан Тодоров днес се превръща в култ, в предмет на масово поклонение. В случая на Степанова дори дотолкова, че гласовете на мъртвите те принуждават да гледаш все назад („постпамет, – когато спомените, историите за детството на твоите деди и прадеди са ти по-интересни от историите на собственото детство“). И колкото и интригуваща да е темата за паметта и забравата, толкова и непосилно ми се вижда да се отдадеш на подобно трудоемко начинание, рискуваш да забравиш себе си и настоящето. Прокрадва се и разочарованието на авторката от невъзможността да научи всичко, което иска, задава си въпроси – има ли право всъщност да говори от името на мъртвите? Те са най-безправни, защото веднъж напуснали земята, оставят на нашата милост решението да боравим със спомените за тях, може да ги опишем в книги, статуси, да преиначаваме леко, да разказваме неща, които те никога не биха пожелали да бъдат разказани. Бащата на Степанова например за нейно учудване й заявява, че еди-какво си не желае да бъде поместено в книгата и така е честно, колкото и да не ни се иска. И все пак, ако става дума за нас, бихме защитили правото си на тайна и анонимност. Бихме настоявали за истината, не за легендата.

Като извеждам своето семейство на светло за всеобщо наблюдение, макар и с всичката възможна любов, с най-добрите думи и в най-добрия ред, аз все пак извършвам хамова постъпка: откривам беззащитната голота на рода, неговите тъмни подмишници и белия му корем.

Впечатляваща е ерудицията на Степанова, между размишленията и историите се появяват съвсем естествено толкова много вметки с Цветаева, Блок, Манделщалм, Амхатова, Рилке, Пруст. Само от бележките под линия съм си записала редица имена на художници, литературо и изкуствоведи, режисьори, политически фигури, философи. Ако седна да потърся дори едно изречение за всеки от тях, най-вероятно ще са ми нужни дни. Не си представяйте, че есето й е толкова акадимчно, че живее в някакъв друг свят. Академично и в същото време достъпно разсъждава за феномени от настоящето, например селфито. Не можех да повярвам колко задълбочено разглежда ефектите от натрупването на хиляди фотографски доказателства за промяната на нашите лица. Всички тези файлове, чатове и портрети…бих цитирала любими страници по този въпрос, но ще ми трябват още два блога.

От всички споменати имена, искам да дам пример единствено с Джоузеф Корнел и неговите кутии, които са своеобразен Ноев ковчег, конструиран около страха от бъдеща забрава и разпад. В тях има предмети на пръв поглед никому ненужни. И неговия интерес, и този на Степанова към вещите ми напомнят донякъде на моя собствен, за мен представляват интерес стари картички от битаци примерно, надписани преди 50 години. Имам такива вкъщи и от време на време препрочитам какво пише на тях, гадая как ли са изглеждали хората, които са си коренспондирали. Ето тук може да видите част от сюрреалистичните кутии на Джоузеф, които го занимават през целия му живот.

Ние, миналите и настоящите, сме безкрайно уязвими, безумно интересни, напълно беззащитни. Особено когато вече ни няма.

Както често ми се случва напоследък, чета една книга и тя ми напомня на други. Януари бях потънала паралелно с поезията на Копланд, от която до мен достигаха образи и теми, подобни на тези при Мария Степанова. Дори и сега, когато отварям напосоки “Каквото казах, нека”, попадам на “преди теб вече да те няма, разказваш още истории, но те са вече толкова далеч като руина” (изд. “Да”, превод: Боряна Кацарска). “В памет на паметта” и Копланд пък се допълваха и с нехудожественото ми четиво – “Не всичко започва от теб” на Марк Уолин, който се опитва да разгадае как се предават тревоги и модели на поведение през поколенията. Дори не мисля, че е съвпадение, просто понякога имаш око да видиш общата картинка, а друг път не. В интервю за Литературен вестник Степанова казва, че “най-важното в писането за паметта – не можеш да я възстановиш, но не можеш да спреш да опитваш.” Така е – колкото и хлъзгава да е паметта, ние винаги ще сме длъжни да опитваме отново и отново.

Изд. “Жанет 45”, превод: Здравка Петрова

Откъс тук, изчерпателен и леко критичен текст на Митко Новков в Култура, Цвети Дукова в АзЧета, Иван в blogofivan, интервю с Мария Степанова, взето от Яница Радева в Литературен вестник, Мария Степанова и Манол Пейков в БНТ

2 Comments Add yours

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s