обедни размишления

Мисля си за това, че приятелките ми, които в някакъв момент са ходили на терапия, се отличават по нещо. Забелязала съм, че те винаги ми казват няма нужда да се извиняваш, че не пишеш или нямаш време да се видим. По-рядко се обиждат от глупости, ценят личното си пространство и това на другия, не приемат липсата или присъствието ми навътре. Надявам се да отговарям със същото.

Мисля си за това колко ме дразнят хора, които пишат неща от типа на как винаги са били различни, как не се вписват, как са извън рамката и никой не можел да ги сложи в желания калъп. Често това са жени и мъже, които изглеждат и живеят като всеки друг, но имат необходимост да демонстрират различие. Дразнят ме хора с тениски на Че Гевара, които си правят селфи с капиталистическия айфон, размахвайки комунистически ценности за които не знаят нищо, освен че е яко, че е имало кубинска революция. Дразня се, че прочетох една статия за двойка, която ги представя като идеалната мечтана любовна история, а то изобщо, ама изобщо не е така. Беше ми неловко да прочета. Просто нищо не е такова каквото изглежда, гарантирам ви. В случая го знам със сигурност, но и по принцип любовните манифести, плоските кореми и съвършените кухни са Инстаграм постове, не живият живот.

Мисля си за това, което ми подметна снощи и как животът ни може да се промени ужасно и то още следващата година. Звучи вълнуващо, признавам, но не знам дали бих могла. За мен най-важното са хората тук, моето обкръжение, малките групички, спонтанните уговорки.

Мисля си за първата ми любов, за първата целувка. За онова кльощаво ядосано момиче, което бях. Помня как обикаляхме улиците и се смеехме, пушихме много цигари и слушахме музика, която демонстрираше нашия бунт. Помня колко много исках да живея в София на квартира, да обикалям безцелно късно нощем улиците и никой да не ми държи сметка кога се прибирам, защо дрехите ми са на стола и кое, по дяволите, е това момче. Падна ми се картата каква съм искала да стана като порасна. Никога не съм си представяла конкретна професия, семейство. Представях си много приятелки, много разходки, четене, писане, собствена стая, тераса за пушене и гадже, с което да се целуваме. Всичко ми се сбъдна.

Друга карта, която изтеглихме снощи, имаше за цел да пита другия какви детски качества сме запазили. Той каза, че съм съхранила всички и когато се зарадвах, побърза да ми припомни, че това не е нито хубаво, нито лошо, просто е. Аз имам необходимост веднага да разбера какво е нещото, искам да бъда дефинирана и да съм наясно какво представлявам, както и как ме виждат. Poor little child.

*разхвърляни мисли от обедната почивка, в която реално гледах епизод на Гилмор*

илюстрация: Timo Kuilder

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s