Февруари: помашки сватби в Рибново, френски апартаменти и поезия

Този път започвам с музика, че да има какво да слушате, постът ще е дълъг, както винаги 😀 Абсолютно обвинявам Габи, че не спирам да въртя този албум, на всичкото отгоре ме кара да си представям как танцувам някъде и се въртя в кръг, изпитвайки космически вибрации на вдъхновение и самовглъбение. Man of the people и Personal Shopper (добре де, и King Ghost) са ми фаворитите. Ужасно ми се ходи в някакъв малък ъндърграунд клуб, преди това ще се наглася, ще сложа огромни фрапантни обеци, ще изпия едно малко и ще се въртя като дервиш. Може и просто да е НГ, защото тогава има едно такова супер специфично настроение, което не изпитвам в друг ден, ако ще да е със същите хора на същото място. Липсва ми да съм екзалтирана, съвсем леко пияна и да не мисля дали не изглеждам като несръчен дебил, танцувайки. SOON! Ако сте пропуснали музикалния календар на Мира, поправете се.

Откъс от предстоящата книга на Ишигуро, ще се чете определено, макар леко да предрусах с ишигуровска проза последната една година. Опитвам се и на етапи да чуя на аудио тази статия, просто много се разсейвам, защото ми е приятно някой да ми бърбори на английски, но от толкова приятност пък не вниквам в думите реално. Междувременно февруари прочетох страхотни книги, не знам защо за никоя не съм писала в блога, даже леко се учудих, установявайки, че последният ми текст за книга е за Мария Степанова от януари…Както и да, не знам откъде да започна, а ако тръгна да обхващам всички заглавия, ще се изгубя. Искам да отбележа обаче сборника с разкази на Лусия Бърлин – “Идва събота”, по който Алмодовар ще заснеме следващия си пълнометражен филм. Самият живот на авторката е изпълнен с контрасти – детството й няма нищо общо с бляскавите години в Чили, а още по-малко с последвалите провалени бракове, алкохолизма и опитите да се грижи за четирите си деца. Не знам точно кога има автобиографичност и кога не в разказите, затова някак вярвах на всичко, че е станало точно така. “Всеки, който казва, че знае как се чувства някой друг, е глупак.” Тук едно малко по-дълго мнение (и някак непълно в същото време…) от моя страна, но като цяло просто нека си имаме доверието! Прочетете я!

Напоследък подобен тип материали ми действат като медитация или масаж. Красиви апартаменти на красиви жени (може да подгреете и с тази готина парижанка), бавно естетическо пътувани из френски стаи с изящни вази, по-добре това, отколкото новинарски сайт, от който научаваме кой как и кога е умрял. Sozzani обаче не е жена, която просто хвърля пачка пари и се сдобива с жилище, тя прави от нищо нещо, вижда потенциала в на пръв поглед западнало и малко място, а и прави сама всичко, занимава се дори с електричеството. В статията е разказано подробно, но дори да не ви се чете, може да изплакнете очи с видеото и снимките. Харесва ми, че философията й си личи и в килимите, и в етажерката. Тук има още една арт къща с бонус любопитно интервю.

“If I weren’t in fashion, I would have gone into real estate or architecture,” she said in an interview last fall. “But not interior design. Because what I really like is the division of the house, not where to put the couch and flowers.

Този път ще се задържа малко по-дълго на тази вълна, не помня вече къде и как ми попадна това кратко видео, но е толкова приятно след стресираща работна коренспондеция да си 10 минути виртуално в минималистичния дом на Матилде. Приятно ми бе да я слушам на френски и дори забравях да чета субтитрите, от които обаче научих интересни неща за нея, за това как възприема женствеността си, как сега на 29 осъзнава, че няма нужда да се крие зад мъжка прическа и че си купува цветя в саксии, когато е самотна. Харесват ми семплите й дрехи, естественият финес, необяснимата простота, която френските момичета превръщат в елегантност. Марти скоро ме беше тагнала тук с въпроса как постигам визията си на парижанка 😀 😀 Не е от скромност, честно, но не мисля че имам такава визия, по-скоро подсъзнателно се стремя към нея, защото ми допада: отсъстващ или супер деликатен грим, червено червило, дънки с висока талия, удобни широки ризи, задължително бижута, небрежна прическа, смесване на стилове и КОМФОРТ. Ако нещо не ми е удобно, няма да го нося, пък каквото ще да става.

Мими пък ми прати този morning in Paris, с който открих канала на Orion Carloto – писател, поет, инфлуенсър. Не съм се запознала с творчеството й, но открих няколко видеа в канала, които ми бяха толкова приятни, в някои разказва за живеенето в различни държави и как може да го направиш дори да нямаш пари, в други пък нищо не се случва и приличат по-скоро на фрагментарни арт образи. Тепърва ще я проучвам повече, дотук ужасно ми допада.

Още един красив апартамент с дълго напоително интервю и кадри тук. Дори да не го прочетете цялото, а само да хвърлите поглед върху картините и цветовете, пак ще ви се отрази красиво.

Февруари посетих различни изложби, но ми се пише за “Само минутка” на Боряна Пандова, може да я видите до 14.03 в Credo Bonum ( + хубаво интервю от Еми Барух, която два пъти месечно в ефира на програма „Христо Ботев“ говори за изображения). Боряна показва, че една минута не е толкова малко, колкото обичайно си мислим, за една минута се променят неща, затова и всички снимки са сдвоени, дават възможност да открием разликите. На някои ми бе доста трудно, на други не можех да повярвам, че са правени през 60 секунди, а не през 20 минути примерно. Текстовете на Тодор Карастоянов пък допринасят за цялостното усещане и потопяване в атмосферата.

И да, човек си ходи по изложби, гледа жилища на парижанки, обсебва се по ребрата и картофите на ribs & sticks, всичко говори за хармоничен и красив живот, в който няма място за anxiety, ама друг път няма място, има си. В един такъв ден Пресли ми прати How to keep working when you’re not just feeling it. Междувременно аз най-сетне започнах 12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса на Джордан Б. Питърсън. Нехудожествената литература ми отпушва мозъка по труден за обяснение начин, а на едното правило изпитвах вълни на дискомфорт и облекчение, ще пиша подробно, когато я прочета. Точно тук ми се вижда мястото да добавя и подкаста на InGlobo, в който се говори за всякакви теми, мен ме привлече тази за Лапландия, епизодът е наистина супер вдъхновяващ и любопитен.

Този път списъкът ми се струва по-шарен от преди, не знам дали реално е така, но се радвам, защото колкото по-голяма манджа с грозде, толкова по-добре. От The girls of Ribnovo (автор: Капка Касабова) научих толкова, колкото би научил и някой чужденец, тотално незапозната съм, признавам, което е страхотно, защото иначе нямаше да науча нищо ново в този ден. Рибново е село в Югозападна България, населението е помашко. Помаците са много интересни и много различни от нас като култура и традиции, обещавам си някой ден да отида на място. Хората там никак не си поплюват и са известни с това, че толкова се бунтуват по време на Възродителния процес, че Тодор Живков лично нарежда кампанията за преименуване да бъде прекратена. Сватбите на момичетата от Рибново са сякаш от друг век или вселена, няма място обаче за оценки от наша страна, това са съвсем други традиции. Тук има повече информация на български + снимки, ако не ви се чете горния линк на английски.

photography by Anthony Georgieff:

За филми май не ми се говори, отново не помня какво съм гледала, освен че най-сетне, след години канене, изгледахме Туин Пийкс, а Иво дори се научи да свири на синтезатора музиката от сериала. То и за художници не ми се разказва особено, само ще оставя тези картини на италианеца Mario Cavaglieri (1887 – 1969), пък ако ви е интересно, има доста информация за него в интернет.

Бени отдавна ми спомена, че е замислила четири срещи за удоволствието от четене на поезия и ужасно се радвам, че наистина ще го направи. В линка е цялата информация, но като цяло, нека отново си имаме доверие – ще е готино и лирично, а кой няма нужда от това?! Също така преди дни си отиде Ферлингети на внушителните 101 години! Отдадох му почит с препрочитане на “Поезията като бунтовно изкуство”, която ужасно харесвам, особено онази част, в която казва какво е за него поезията, много са, но например: “Тя е интимна самота, която става публично достояние.” Изданието освен че е супер като текст, е супер и като оформление, което дължим на Люба Халева, пък какво точно представлява да си илюстратор и защо е романтично разказва самата тя тук.

Закъснях да пиша на Нева как съм разбрала, че някой ми е приятел, но пък други хора го направиха в срок и се събраха заедно в нейната рубрика. Междувременно в графата “имам приятели, които правят яки неща и аз ги пускам на хиперлинкове”, не мога да не отбележа, че Деси Желева отново пише за Егоист. Сещам се как преди години, когато още не се бяхме сближили, аз я четях редовно и даже й бях писала да й го кажа. Това не се е променило 🙂

Ужас, супер дълго стана, а дори не съм включвала фотографи! Затова пък искам да демонстрирам как слънцето кръстосваше шпаги в стаята ми сутринта. Да ви е красиво и спокойно през март! 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s