За домашно

on

да се науча:

да не се чувствам виновна, когато вътрешно в себе си знам, че не съм. тоест да мога да понеса някой да ме укорява, да смята, че съм постъпила зле, да ми държи сметка, но аз да не позволявам това да ме разклаща. да мога да приема да не бъда одобрена и разбрана…

да не обсебвам и да не бъда обсебвана. да не казвам реплики, които всъщност съм чувала многократно и дори да не се усещам, че използвам същия похват да привлека и впримча (толкова рядко използвам тази дума, а е така ужасно подходяща за контекста).

да не натяквам, да не си прося внимание. да не се успокоявам от обещания, които съвсем лесно биха могли да бъдат нарушени. никой нищо не знае със сигурност, само това знам със сигурност (пак е нещо!).

да не се оплаквам толкова, дори и вътрешно. не е голяма победа, ако просто съм престанала да мрънкам на близки, а в себе си имам хор от оплаквачки. нямаме равен старт за различни работи. едни трябва супер стриктно да спазват режим, за да не качат 30 кг, други имат задължение да пазят психичното си здраве, трети друго. просто винаги ти се струва, че твоето е най-гадно и че ти си най-прецакан. не си.

да пусна контрола, който така и така нямам. да взимам решения въпреки неизвестното, страшното, непознатото. да не пропусна всичко, защото “ами ако се случи…”

винаги да търся второ лекарско мнение. в и н а г и; да не търся симптоми и диагнози в гугъл. като за дете на лекарска фамилия, е дори неудобно, че трябва да си го напомням.

да творя и да не мисля за възможността да се получи посредствено.

да не се обвинявам, че съм емоционална, уплашена, стресирана. да се опитвам да бъда спокойна и смела, но без да си забивам копие в стомаха, само защото не приличам на Х, който или която в моите очи е устойчив и здрав. да се сравнявам единствено със себе си – това винаги е било common sense, но наскоро осъзнах, че аз изобщо не го прилагам.

да не бъда приятел с някого, тъй като съм била приятел с него/нея години наред. някои неща приключват и няма смисъл да бъдат на изкуствено дишане (тук пак се прокрадва вината, която реално дреме във всеки един възможен ъгъл)

да не мразя тялото си. да намеря начин да живея с този корем.

да не губя спонтанността и игривостта. преди няколко месеца поканих Иво на танц в претъпкания парк и се смеех с цяло гърло. не ми пукаше, че ни гледат. не ми пукаше, че не танцувам добре. всъщност аз доста често съм такава, нека не го забравям.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s