“Към езерото” – Капка Касабова

За малко да се разминем с най-новата книга на Капка Касабова – “Към езерото” (ИК “Жанет 45”). Корицата ме привличаше, а и не бях чела нищо от авторката, но на няколко места попадах на лаконичното: “това е книга за Охридското езеро”, а аз, честно казано, си мислех – супер, но не ми се чете книга за Охридското езеро, представях си някакъв сух исторически текст, може би дори политизиран. Имаше и нещо друго, което осъзнах чак по време на прочита – земите, по които върви Капка, историите, които разказва, ми напомнят на баба ми и моите предци. Баба ми, която ме е отгледала и е един от най-важните за мен хора, до доста късен период от живота си е била македонка по паспорт, а нейният род е огромен, необозрим. Толкова много братя и сестри, толкова много истории. Колкото и да е интересно и любопитно, тръгнеш ли да ровиш поколенческите нишки, някак отместваш фокус от настоящето и от собствената си история.

Езерото беше навсякъде и нощем дишаше като живо с упойващия аромат на зреещи смокини и непоносимата тежест на моя наследствен копнеж. Цял живот ме привличат места и хора, които са наранени.

Имам чувството, че съм изпаднала в някаква книжна синхронизация. Последните месеци, която и книга да подхвана, от нея изскачат Юнг, епигенетиката, така нареченият от мен семеен детектив (например Мария Степанова), унаследяването на родовите травми в “Не всичко започва от теб” на Уолис, дори в поезията се прокрадват гласчета, които срещам във всичко останало, което чета. Капка Касабова пък по всички изброени параграфи се вписа в моята литературна повтаряемост. Първоначално ми направи впечатление колко откровено пише, как не се свени да “обвинява”, посочва, обяснява и тълкува. Бях поразена, защото тайното ми желание е един ден да направя същото. Второто, което ме спечели, е чисто и просто доброто писане, увлекателността, как те носи из текста, без да губи вниманието ти, въпреки всички тези имена, места и хора. Във всяка друга книга най-вероятно бих се изгубила и объркала, но тук преработването на биографичното е нещо, в което и читателят има активна роля. Истинските истории се учат автентично само на терен, както прави Капка, няма друг начин да култивираш психогеографска памет.

Това не е просто книга за Охридското езеро, не е учебник по география или политически манифест. Жанрово е художествена документалистика, така е обявена в Обединеното кралство, а може би искам и да вмъкна, че е написана на английски и преведена на български от самата авторка и Невена Дишлиева-Кръстева. Има всякакви награди, признания и прочее, но аз си мисля, че само ако си от Балканите, може да се свържеш толкова дълбоко и емоционално с текста. Ще забележите колко често я питат “ти чия си”. И чия е наистина? Не сме ли всички един народ, въпреки емиграцията, войните, разделението? Капка се среща с ужасно много хора в Македония, Гърция, Албания и техните истории са доказателство, че понякога един род може да е от двете страни на езерото и да е принуден да убива собствената си кръв. Случва се дори брат и сестра да се определят по различен начин, единият като българин, другият като грък или македонец.

Интересуваше ме кое е онова, което създаваше нашето културно и психологическо наследство, и кака можем да продължим напред, вместо като сомнамбули да блуждаем назад към геополитическата бездна.

В книгата се разказва за езерата на Охрид и Преспа, “вложени като диаманти в планините на Западна Македония и Източна Албания”, те са най-старите в Европа, а Охридското е възможно да е второто по възраст в света (допуска се, че е на три милиона години…). Неговата притегателна сила създава особен мистицизъм. Никой не го напуска завинаги, дори да е избягал чак в Австралия. След прочита на книгата си представям дервишките манастири, Егнациевия път, мистичния суфизъм, смесването на етноси и култури, пищната природна красота, всичко се слива в една голяма вълна, която векове наред по различни причини се опитваме да разделим на капки.

Има си дори термин, който за пръв път е използван през 1918 г. в New York Times – “да балканизираш”, което буквално означава да разделяш области или региони на враждебни една на друга групи. Не че повечето неща не съм ги знаела, но е съвсем друго, когато учиш не само исторически и с факти, а с човешки истории. Не искам да разказвам нито една от книгата, защото нито ще успея да го направя достатъчно добре, нито мога да подбера коя да бъде. Подобно на забележителния труд на Мария Степанова, и тук останах с усещането, че познавам всички хора, че съм тяхна, не чужда.

Чърчил казва, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират и поне в това отношение е напълно прав. Един човешки живот не е достатъчен да се преработи всичко, което нашите починали роднини са ни завещали, в колективното съзнание има отпечатъци от онези майки, които осакатявали синовете си, за да не отидат на фронта, заровени в дупка под пода дъщери, както и зловещата броеница от загуби, войни, лагери и насилие. Капка разказва за много Пенелопи, чиито мъже са избягали далеч, принудени от диктатурата, някои от разказите изобщо не са лесни за преглъщане. Колкото и да четем за доноси, Югославия, обвинения за разказване на виц или небрежно подхвърлена реплика, в нас винаги ще отекват ужас и негодувание.

За разлика от еврейския въпрос, балканският не е така застъпен в литературата, затова и всяка книга, която го засяга, е още една възможност да осмислим, простим и разберем. Има нещо необичайно в езерните обитатели и искам пак да се обърна към Юнг, защото според него водата представлява колективното несъзнавано, затова и много хора имат повтарящ се с години кошмар, в който огромни вълни ги заливат. Аз имам такъв, а оказва се, че и Капка Касабова, все пак “всички сме свързани в тази атавистична вода”.

Много, много изчерпателно и хубаво интервю с Капка Касабова в Тоест, от което веднага ще разберете дали ви се чете книгата, или не. Откъс тук. В разговора за Дневник пък с една идея е повече фокусът върху политическата и историческа атмосфера. Много интересни въпроси и отговори в ЛВ също.

Повече за наградата, която Капка Касабова получава горе на снимката, може да научите от материала на АзЧета.

Езерото при манастира „Свети Наум“, на заден план планината Галичица, източник: bg.wikipedia.org

One Comment Add yours

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s