Четох тази книга бавно и напоително. От корицата става ясно, че съдържа разговори с Цоцо Бояджиев, проведени са от професор Атанас Стаматов, негов приятел и съмишленик. За Цочо Бояджиев знаем основните неща, наясно сме какви сложни дисциплини преподава, какви книги е написал, харесваме фотографиите му, аз лично изпитвам истински респект, затова и посегнах към интервютата доста сериозно. Това, което ме изненада, а може би не е трябвало, беше колко забавни места има в тях, хумор, колоритни случки. Така съм свикнала да мисля за Бояджиев като преподавател, поет и учен, че съм забравила да го приемам и като човек, който може да е забавен и остроумен.

Интересни ми бяха въпросите от всякакво естество – от това пред какви проблеми като преводач се е изправял до общуването му със световни философски и културни величия. Детство, юношество, студенство, зрели години, пътувания. Имаше доста имена, школи и години, които нищо не ми говореха, както и други добре познати, но не така богати на детайли и впечатления. Всичко, което е пречупено през неговите спомени, е наистина безкрайно интригуващо.

Освен разговорите, в “Отгласи” има снимки и части от неосъществен дневник. Макар да не е тема, която да ме вълнува живо, ми беше интересно да прочета защо преди Средновековието е било престижно за изучаване и как философската медиевистика се превръща в бутиков клон на знанието, лишен от перспективи.

Ето една според мен интересна история. Бояджиев разказва за студент, който продължил обучението си по програма за обмен и така се оказал под ръководството на самия Дерида. Въпросното момче обаче нещо не успява да се справи с тезата си и решава за по-лесно да обвини Дерида, че като ръководител се показал неизаинтересован. Във Франция обаче който и да си, дължиш отговор на подобни упреци. Затова и един от най-значимите мислители на миналия век сяда и написва цели 8 страници с обяснения защо не мрази източноевропейци, българи и конкретно самия студент. Завършва с молба никога повече да не му бъдат изпращани българи, тъй като не е способен да удовлетвори високите им изисквания 

Интересно ми бе също да прочета повече за срещата на Цочо Бояджиев с Умберто Еко. Бояджиев и Георги Каприев подготвят общ доклад, в който обясняват защо действието в романа “Баудолино” започва именно в Константинопол, а не някъде другаде. След края на докладите тримата отиват в лобито на бара на Шератон. Еко усмихнат заявява, че за пръв път разбира защо е започнал с Константинопол, досега нямал представа 

Историята пък за написването на “Името на розата” сигурно е позната на мнозина от вас, но аз лично я бях забравила. Група интелектуалци от години се събирали в определен ден на вечеря, на която Умберто Еко често твърдял, че няма истински значим съвременен роман. На следващата сутрин се събудил с усещането, че е направил глупост, а именно, че дал дума до година и половина да напише такъв роман. Нямал идея как да го направи, защото до този момент бил само академичен човек, познаващ единствено Средновековието. Та събрал около 150 книги и започнал да сглобява романа 

На мен ми беше най-интересна последната глава, посветена на фотографията, в която се разказва за редовните обиколки на Трънско, за неговия чудноват диалект и още по-особени персонажи, достойни да бъдат в разказ на Радичков. Така или иначе май нямаше нещо обаче, което да не ми е любопитно. Още ми става смешно, сещайки се за някоя и друга колоритна случка и макар да акцентирах достатъчно на това, нека отбележа, че има и достатъчно академичност в разговорите.

Изобщо наслада истинска, издадена благодарение на фондация “Комунитас”