Март определено беше шантав месец с крайни настроения. Преобладаваше умора, апатия и някакви малки светлинки с хумор и красота. Бях на ръба да не напиша този материал, казвах си, че няма смисъл, че всичко е тъпо и кухо, и на никого не му пука какво ще публикувам, че никой няма търпение за нещо дълго. После се сетих, че първоначалната идея беше да зарадвам себе си, да потъна в нещо, което ми е приятно, а събираческите постове винаги ми действат така! Любимата манджа с грозде.
Книги
Няколко книги доста ме развълнуваха този месец, една от които е стихосбирката на Александър Габровски – “И скакалците сънуват” (ИК “Жанет 45”). Боряна ми я даде, но аз със сигурност ще купя 2-3 бройки от нея. Първо си мислех, че сигурно ще се окаже хубава книга като за момчe набор ’02, но всъщност това е чудна поезия, без да има значение възрастта. Габровски звучи толкова зряло и мъдро, че само мога да гадая как ще пише след 10 или 20 години. И понеже твърде много сме се фокусирали върху себе си, Александър решава да даде думата на скакалците, камъните, дърветата. Малко повече за него в интервюто на Антония тук.
За щастие не се разминах с “Към езерото” на Капка Касабова, щеше да е огромен пропуск. Прочетох и най-новата книга на Ишигуро – “Клара и слънцето” (хареса ми доста, но няма как да ми стане любима, защото отдавна е вдигнал твърде високо летвата), правилата на Питърсън, препрочитам Константин Павлов и довърших “Излизане от съня” на Георги Борисов (над 300 страници съвършена поезия, отдавна не бях чела нещо в рима, което така да ми хареса). Дългоочакваният брой на Текстил най-сетне излезе, приютил много от скъпите на сърцето ми хора! Бавното ми и напоително четене на разговорите с Цочо Бояджиев също приключи.
Цвети пък е извършила огромен труд в материала си “50 класици на психологията”.
Инстаграм
От Фейсбук спокойно мога да отсъствам продължително време, но вземете ми Пинтерест или Инстаграм и ми гледайте сеира. Като цяло и този месец събирах повече визуален материал от текстов и музикален. Carlo Cafferini прави жестоки кадри, в сайта му има всякакви неща, но искам да отбележа архитектурата специално. Иначе в Инстаграм медитирам със сърните, светлината и водата.
Илюстрациите на Алберто, в които има толкова откъснатост, самота, изолация + снимки на лед и фонтани:
Тази страница също ми пълни душата, толкова много светлина, растителност, високи тавани, толкова пространство ❤ Има всякакви работи – от стаи в Париж до Порто от 80-те.
И последно, обещавам, но не мога да пропусна профила на Steffan, който отварям абсолютно всеки ден поне по веднъж!
Статии
Тук става дума за една жена, която е минала 40, наближава 50 и осъзнава, че всичко важно и вълнуващо е зад гърба й – кариера, личен живот, дъщеря й отива в университет. Има интересни размишления за това как е изтикана жената на средна възраст от публичното пространство, всички реклами и предложения насочени към нея, са по-скоро депресиращи. Но както и да е, не ви споделям материал, за да ви откажа от живота, тъкмо напротив – тъгата води до нови идеи и промени, много ми хареса проектът Noon, за който ще научите повече от линка.
Какъв е смисълът да съм жив? Ако физически се окажем безполезни, защо да ни има изобщо? Кой не се е питал нещо подобно някога? Има ли един отговор? Не. Никой не може да дойде и да ни натъпче със смисъл (би било супер, дано го измислят след време). В рубриката на Нева това е актуалната тема и аз прочетох материала малко след като бях разсъждавала за същото!
Много вярвам, че нещата, които още не знаем, крият и хубави изненади. Светът е богат, а стига да имаме поне малък марж за лично действие, възможностите за изпитване и предизвикване на радост, както и възможностите за смисъл са константа, дори да не се виждат веднага.
За осми март какво ли не се изписа и сподели, но на мен окото ми хвана този текст в любимия блог La vita semplice. Защото освен да сменяме крушки, да работим наравно с мъжете, да живеем сами, да не раждаме деца, да раждаме, да се женим и развеждаме, да носим света на раменете си, е важно да не забравяме, че сме и безкраен източник на мъдрост, интуиция, вдъхновение и творчество. Жените, на които се възхищавам аз, са комбинация от борбеност и изящество.
Деси събра 8 поетеси на едно място и няма едно име, което да не заслужава да бъде в списъка. Много, много се радвам, че съм чела всяка една от тях ❤
Във февруарския материал писах, че си отиде Ферлингети, а сега пък не мога да не отдам почит на Адам Загаевски, който почина на деня на поезията (!). Белослава решерна интервюто, което лично е взела от поета и аз с огромно удоволствие го препрочетох. Много ми харесва как хора от този ранг говорят нормално, без превземки, кратко, точно и ясно: Не е да седя сутрин, докато си пия кафето, и да се чудя днес как ще пиша. Ние можем да пишем по един начин, така ни е дадено.
Във времена, в които сме толкова обстрелвани с информация и думи, е все по-непосилно да прочетеш дълго интервю, без да се откажеш и изгубиш концентрация. В тоя ред на мисли винаги ми прави впечатление, когато не съм усетила, че съм го направила. Гастролът със Снежана Онова е истинско визуално и лингвистично пиршество! Любимата ми снимка е тази на монахините, които играят карти.
Lomovera започна проект “Как живеем?”, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Споделям интервюто с психиатъра Александър Петров, което се оказа безкрайно любопитно, а не бих казала дори, че ми се четеше нещо на тази тема. Заинтригува ме с кастрациите, на които сме подложени от ранна детска възраст 😀
Има една масова нагласа, че всичко подлежи на нашия контрол, че можем всичко, че всичко зависи от нас. От една страна това е вярно в един по-дълъг хоризонт, но от друга трябва да е ясно, че нищо не става веднага. Затова е важно да си дадем ясна сметка кои са нещата, които подлежат на контрола ни днес, сега и кои са останалите, които имат много далечна перспектива. Това е личното слагане на граници, на структура на живеенето ни и те са много важни, особено в контекста на ситуация, в която едни други граници са изгубени. Ако границата липсва в действителността, трябва да я сложим в областта на психичното, на символичното. Слагането на тези вътрешни граници зависи от личната психична структура на всеки отделен човек. Понякога точно това е предмета на психотерапията. Когато това не сработи и границата се постави, но не може да се удържа, се стига до обостряне на конфликти и насилие. Отново казвам, ключово в една подобна криза е да се поставят вътрешни граници. Дори и съвсем нови. Ако не се случи, обикновено тези граници се слагат отвън под формата на рестрикции.
Смъртта е особена тема, защото е имагинерно нещо. Страхът от смъртта не е нищо повече от страх как ще си докараме живота до там. В този смисъл за страхът от смъртта понякога се говори по-лесно, защото е по-неясно от въпросите „какво ще стане утре, как ще живея утре, дали моят живот всъщност си струва?“. Това е имагинерно. По-скоро тази реакция на презапасяване с тоалетна хартия е свързан със страха от смъртта и с оцеляването. При първия локдаун изчезнаха храни, които могат да бъдат съхранявани месеци наред и осигуряват живеенето. Това е свързано със страха от смъртта и е малко несъзнавано. Смъртта винаги стои като хипотеза, но всъщност истинския въпрос е качеството на живота. Затова и не мисля, че се е променило отношението на хората към смъртта. Говоренето за смъртта е в полето на фикцията. Медицината не казва нещо повече от: „машината спря да работи и не може повече да се поправя“. Предлага документ за смърт. Религията казва повече, но почти нищо по същество. За сметка на това предлага концепция и някои обещания (което не е малко, повече е от медицината). Това, което ние, човеците знаем за нея е липсата, която тя оставя. Отношението към липсата е дълга история.
Филми не помня за пореден път 😀 Знам само, че най-сетне гледах Scarface, главно заради танците на Мишел Пфайфър, признавам си, но и съм влязла в настроение за мафиотски сценарии с Ал Пачино. Искам обаче да отбележа, че ми хареса доста номинирания за Оскар по действителен случай The Trial of the Chicago 7 с Еди Редмейн и Саша Коен. На английски има изписани чаршафи колкото искате, но ето тук има и на български основната информация.
Художници споделях напоително във Фейсбук и все си мисля, че не искам да изпадам в повтаряемост и да бълвам едно и също съдържание на сто места. То не че мога и да си насмогна на фотографите, художниците и профилите, които държа да бутам в лицата на хората…И ВСЕ ПАК ето набързо и без биографии няколко неща.
Hu Yongkai, Born in Beijing in 1945
Владимир Карначев, който носи в себе си климтовски цветове и образи, поне според моето непрофесионално око:
Норвежката Kristin Vestgård е разкошна, не мога да й се нагледам на нещата, толкова са нежни и феерични, като корици на книги с приказки!
И сега никак няма да е странно да приключа с това страхотно едамаме, което направих преди седмица! 😀 Нямах подправките, които той спомена, но импровизирах. Беше тооолкова вкусно, че не мога да не споделя, защото не ми е по-малко важно от страниците за архитектура.
Честита пролет с малко закъснение и стихотворението на Здравко Кисьов ❤
Какво е да бъдеш поет?
Може би е същото,
като да свириш с премръзнали пръсти
на флейта,
навън на студа, сред виелицата,
без да си сигурен, че някой те слуша.
Но да вярваш дълбоко,
че след твоята песен
пролетта ще настъпи по-скоро.
*Заглавната снимка е дело на Urszula Tekieli
A Room of One's Own 
Страхотен обзор на месеца, Стефи 🙂
И аз съм същата с пинтерест и инстаграм. Мога да се лиша от всяка друга социална мрежа.
Не мога да разбера защо и аз не помня филми. Просто не се получава. Остава ми само усещането от някой филм, но заглавието повече от ден-два не ми остава в главата. Не че има някакво значение де. И аз гледах няколко хубави филма миналия месец, но уви не мога да препоръчам. Трябва да започна да си ги вписвам някъде. 😀
Един малко глупав въпрос – едамамето на какво има вкус. Заглеждам го от време на време в магазина, но като не знам дали ще ми хареса 😀
Успешен април! И изпълнен с много хубави моменти за споделяне и писане. :*
LikeLiked by 1 person