Отдавна не се е случвало всички да сме така синхронизирани в умората, апатията, тъгата, безсилието. С когото и да се чуя, чувам едно и също, наистина. Нямам нищо за умно казване, както обичам да заявявам напоследък, мога единствено да разбера и да се припозная.

И на фона на това си мисля как в рамките на 2 седмици върнах ключове за две различни места. На едното никога повече няма да се върна, на другото отивам от време на време, но не по същия начин. Мога да изпиша ферман за символиката и метафорите на тези върнати ключове, но имам сили единствено да отбележа колко е странно, за пръв път от години ключодържателят ми е толкова лек, че ми отнема време да го намеря в джоба. Само две ключета има на него, само за две врати. Не мога добре да обясня защо това ме натъжава и озадачава. Трудно пускам, това е ясно.

От една година работя хоум офис, сама съм по цял ден и половината от вечерта. Обичам хоум офиса, рутината и тишината, но не и когато са комбинирани с нула социален живот. Най-голямото ми разнообразие е отново сама да обикалям квартала в обедната почивка или след работа, но по-скоро го правя заради движението, за разнообразие и дума не може да става. Щом аз съм така, дето имам толкова висок праг на усамотение, не ми се мисли как се справят екстровертите. Има дни, в които съм готова да получа нервен срив на улицата, както беше снощи. Исках да седна на земята и да се откажа от всичко, да гледам в една точка, докато евентуално някой не си ме прибере.

Мразя лятото. Чувствам се толкова спряла, колкото в някакъв особено задушлив августовски ден, в който от асфалта се носят изпарения и халюцинации. Мисля си, гледайки Гилмор, че ми се иска да съм за малко в началото на 20-те си години, да ходя на лекции. Не мога да повярвам, че съм била студент преди 10-12 години, това ме обърква. Отлично осъзнавам, че не съм била много по-щастлива преди, само съм била по-млада и с усещане за време, перспектива. Спокойна бях, че имам време за всичко, а сега не се усещам така, сигурно затова си мечтая за онова време понякога.

Никога не съм се чувствала едновременно толкова непривлекателна, глупава, неинтересна и безполезна. Знам, че много хора са така сега. И вече предупредих – не съм дошла да казвам нещо умно, просто си споделям, защото ако не правя това, просто ще се тъпча с храна, докато не ми стане лошо. Улавям се, че последните дни и дотам стигнах.

Ето нещо хубаво! По принцип един от талантите ми е да убивам растения, не знам как го правя, дори и кактусите пострадаха. Обаче вече месец и половина една орхидея не само че живее, ами и се разпуква и разпъпва (колко сладки думи!), та присъствах на магията на раждането. Искрено мога да кажа, че се зарадвах при тази поява на живот. Майката на бившия ми винаги си говореше с цветята, твърдеше, че е задължителна стъпка от грижата за тях. На мен тогава това ми се виждаше много налудничаво и смешно. Пък вижте ме сега – с усмивка гледам как слънцето пъпли по листенцата на орхидеята и да, случва се да й говоря.