На теория “Орикс и Крейк” не би трябвало да е моето четиво, рядко посягам към спекулативна проза и избягвам научна фантастика. На всичкото отгоре цели два сериала са ме отказвали от романите на Атууд, спогодих се единствено с “Одисеята на Пенелопа”. Въпреки всичко изброено преди няколко дни скептично седнах да чета издадената през 2003 г. апокалиптична история. С всяка следваща страница бях все по-зашеметена и объркана, нужно е време да осъзнаеш какво се случва, както и много внимание към детайлите, при Атууд няма случайни неща или пълнежи, всичко има значение и играе някаква роля.

Действието се развива в края на 21-ви век и по всичко личи, че Йети (с реално име Джими) е последният жив човек, чието ежедневие е в стила на Робинзон Крузо. Гласовете в главата му са непоследователни, хаотични, имат бели петна, но ако просто се отпуснете и ги слушате, ще разберете защо възходът на генното инженерство може да доведе до затриване на всичко, което някога сме познавали. Последните хора, които помнят света такъв, какъвто ние го виждаме в момента, са родителите на Джими. Тяхната носталгия по нормалните неща от типа на познатата ни храна и места е съкрушителна, но не може да стъпи и на най-малкия пръст на това, което предстои.

Как е станало това? – ще питат техните наследници, когато се натъкнат на следите, на катастрофите. На катастрофалните следи. Кой е направил тези неща? Кой е живял в тях? Кой ги е унищожил? Тадж Махал, Лувъра, пирамидите, “Емпайър Стейт Билдинг” – нещата, които е виждал по телевизията, в старите книги, на пощенски картички, в играта “Кръв и рози”. Представи си случайно да се натъкнеш на тях, в 3D, в естествена големина, без никаква подготовка – ще откачиш, ще избягаш, а след това ще настояваш за обяснение. Отначало ще си казват, че са били великани или богове, но рано или късно ще научат истината. Също като него и те ще имат любопитни маймунски мозъци.Може би ще си кажат: Тези неща не са истински. Те са фантазми. Родени са в сънищата, а сега, когато вече никой не ги сънува, бавно се разпадат.

Добре, след като главният герой е Джими/Йети, защо заглавието е “Орикс и Крейк”? И двамата споменати имат важна роля в сюжета, особено Крейк, чиито мегаломански планове рушат и създават едновременно. Осъзнавам колко е трудно да се пише за историята, без да се издаде най-важното и колко неразумно от моя страна би било да го направя. Не ми остава нищо друго, освен да циркулирам около основните теми и въпроси. Атууд е от семейство на учени, самата тя има афинитет към наука, изследвания, както и вечното търсене на отговори. Какво би станало ако…? До какво ще доведат действията ни? Възможно ли е да…? Ами ако опасни вируси, пожари, войни, протести ни направят по-уязвими отвсякога? Не бих сравнявала със сегашната световна ситуация, защото сме сто пъти по-добре от това, което ще прочетете. От друга страна, е плашещо колко малко крачки има до глобална катастрофа.

Стряскащ е наистина светът дори отпреди Йети да остане сам. Хората гледат предавания с екзекуции, мъчения, детско порно, електрически столове, нудистки новини. Някои са готови да участват в опасно риалити само за да спечелят парче сирене Бри, една от многото все по-трудно откриваеми храни. Междувременно се повяват странни животни с мутации, а контрастът между бедните и богатите става все по-голям. Вторите са се опаковали в защитени зони с луксозни провизии, докато първите са в така наречените плебградия. Там се случват истински страшните неща, докато мизерията и болестите превземат оставените на произвола на съдбата хора. Разделението между класи важи и за университетите, затова и Джими и Крейк няма как да учат на едно и също място. Когато става дума за бъдеще и апокалипсис, е неизбежна темата за неравноправността между хората и класовия контраст.

Много хора са писали за различните теми в романа, но на мен ми направи впечатление самотата. Тя е всепоглъщаща не само когато си наистина единствен на света, но и преди това, докато планетата се тресе от хуманитарни и здравословни кризи. Всеки е срещу всеки, дори да си част от група, оставаш с впечатлението, че на никого не му пука какво ще се случи с теб. Наистина би било хубаво да се измисли начин за продължение на човечеството, което обаче да не бъде обременено от финанси, храна, външен вид и всякакви емоционални човешки недостатъци. Може и да е възможно, макар че неизбежно се питах – какъв ще е смисълът? Каква е ролята на изкуството, можем ли да минем и без него?

Може би все пак не е страшният снежен човек Йети. Може би е от другия вид снежни човеци – ухилените глупаци, които правят на шега и събарят за забавление, с усмивка от камъчета и морковен нос, покана за подигравки и тормоз. Може би това представлява в действителност последният Homo sapiens – бяло илюзорно подобие на човек, което днес е тук, а утре го няма, толкова лесно за събаряне, оставено да се разтопи на слънцето, да отслабне все повече и повече, докато не се втечни и не изтече съвсем.

Уилям Гибсън (авторът на книгата “Невромантик”, по която е направен филмът “Матрицата”) пише, че бъдещето е тук, просто не е разпределено много добре. И май точно това изречение чудесно описва “Орикс и Крейк”.

изд. Orange Books, преводач: Богдан Русев