Април дойде бързо и още по-бързо отлетя. On this day опцията във ФБ ми показва, че думите на Елиът, в превод на Рупчев, много съм държала непрекъснато да ги споделям. Повече има тук.

Април е най-безмилостният месец, той изтръгва
люляци от мъртвата земя, размесва
спомен и желание, разбърква
тъмни корени със пролетния дъжд.

Започвам направо с визуалните открития на месеца:

Посетих различни изложби, но две се откроиха.Едната е в НХА и продължава до 14 май, така че имате време да я видите. Не искам да хваля неща, които са минали, колкото да ги спомена и на някого да му стане тъпо, че иска да посети, но не може. За “Колекция живопис (1944 – 1989)” разбрах от материала на Юлия. Не успях да направя достатъчно адекватни снимки, затова ще споделя само картината на Николай Ив. Николов – “Благовещение” (1976 – 1977), други може да видите в линка.

Другата е в СГХГ на Андрей Даниел и продължава чак до 13 юни! Обичайно в СГХГ на единия етаж е едно, на другия друго, но този път всичко навсякъде е с картините на един човек, напълно заслужено. Не мога да ви опиша какви огромни платна имаше, колко метафори се мъдреха в рисунките, не е просто красиво, но е и закодирано. Не съм снимала, защото не можеше, ще споделя само една снимка от интернет, но трябва да се види на живо, а и почти всичко, което е в галерията, е невъзможно да бъде открито на изображение в Гугъл.

Holly Stapleton открих чрез Пинтерест, последвах я в Инстаграм и окончателно се убедих, че ще има своето място в обзора. Оставя усещането за дистанция, самота, откъснатост, всички тези хора, в които има заключени образи или пък останалите, които наблюдават чуждия живот. Всичко това в контекста на цялото й творчество, което няма как да споделя, разбира се. В същото време финес, нежност, меки цветове, приглушеност.

Постъпих мъдро като направих цял пост за фотографката Nina Leen, не мога да я побера в нещо по-малко. Освен двата й известни групови портрета, ми направиха впечатление модните кадри от средата на века (surprise, surprise!). Интересни са и цирковите, даже доста, но аз я открих с ето тази снимка, на която съм попадала ужасно много пъти и всеки път съм си я пиннвала, та мисля я имам пинната за години напред 😀 Може би ми харесва толкова, защото обичам да вися на парапети.

За четене

Интервю на режисьора, писател и публицист Петър Денчев, в което говори за егоцентрична територия на естетическия фашизъм, жанра на живота ни и какво прави един прозаичен текст театрален. Любопитно ми беше и много се радвам, че Нева има блог. Да живеят б(л)оговете! Ето защо според него е нужен театърът:

Защото е общностно изживяване и в най-профанните си форми. Като такова предполага, че може да приема различни социални роли – на социален буфер, на фактор на неспокойствието, на политически инструмент, на интелектуално изживяване, което разобличава колективните илюзии. Театърът е нещо, което е много свързано с времето и мястото, той е локално изкуство и трудно може да бъде преместен от едно място на друго и да продължи да функционира със същата сила и контекст. Дори понякога смените от град в град за един спектакъл са решаващи…

В мартенския пост споменах, че Lomovera започна проект “Как живеем?”, който изследва психологическите последици на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Изобщо не очаквах, че ще го чета, защото наистина нямам желание и се чувствам пренаситена от информация кой какви прогнози има за колективната ни травма, обаче ето че отново прочетох от-до интервю, този път с Кимон Ганев. Слагам удивителна след тези думи, макар че е от тези текстове, от които искам да грабя цитати на килограм:

Същевременно имаме достъп до огромно количество информация, включително специализирана. На пръв поглед изглежда, че това дава ориентири за разбиране на случващото се. На практика ефектът обикновено е друг. Непосилно е да преработим, подредим и осмислим всички данни, твърдения, новини и прогнози.  Още повече, че често те са противоречиви или едностранчиви, пристрастни и нерядко неточни. В допълнение информацията често е поднасяна драматично, сензационно и хаотично. Резултатът е, че не толкова сме информирани, колкото бомбардирани и затормозени от информационен шум. […] В състояние сме на непрестанна полу-мобилизация, което черпи от нашите емоционални и адаптационни ресурси.

Какво е doomscrolling и как да се справим с него? Аз нямам такъв проблем, избягвам всякакви новини, рестриквам хора непрекъснато, дори и любими писатели. Отказвам да знам кой как е умрял днес. Не съм търсила нито веднъж, откакто почна пандемията, колко души са заразени днес и в моя профил споделям zero stress неща като поезия, интериорен дизайн, песни, смешки, архитектура. Понякога попадам на ужасни новини и ги мисля дни наред, но няма как да не ти попадне нещо, неизбежно е. Въпросът е да не изпаднеш в тендециозен doomscrolling, а предполагам все на някого ще му е полезно да прочете материала. Аз имам да работя върху скролинга изобщо, и успявам, но само ако много ясно си поставя граница, например: оффлайн вечери, оффлайн обедна почивка, винаги оффлайн сутрин преди работа. Не си ли го кажа така ясно и конкретно, го спазвам хаотично и се оказва, че примерно 30 минути съм гледала сторита на хора в Инстаграм. Не че трябва да правя нещо велико и супер мега гига полезно всяка една секунда, съвсем не, просто усещам колко са ми уморени очите от компютър-нетфликс-телефон-книга, а и съм забелязала, че наистина има значение дали ще кисна на устройство непосредствено преди лягане. Да не говорим и колко ме разсейва – уж да видя нещо за няколко секунди, след което супер трудно се концентрирам в основното ми занимание.

Интериор

Много обичам такива материали, в които има преди и след снимки. Признавам си, че често ги чета по диагонал, предпочитам просто да зяпам и от време на време да задълбавам в текста. Това тук е просто уау, много готино преобразяване.

• 

• 

• 

Тук пък на едно място са събрани най-красивите стени с картини, които са се мъдрили по страниците на Vogue Living. Thank God, че някой прави такива материали, вместо да си каже “оф, това не е важно, кой го интересува въобще”. Няма за четене, има за скролване.

• 

• 

И това видео:

Едно от многото хубави работи, които правих на рождения ми ден, е да гледам Soul на 3D. Дори не съм и очаквала ТОЛКОВА да ми хареса и да е точно толкова подходящо за този конкретен ден. Това не е просто хубава анимация, макар наистина да си заслужава да се гледа на 3D, а и философска нишка, която на всички ни е добра позната: кой съм аз, какъв е смисълът да съм тук на земята, добър ли съм в нещо, коя е моята искра, трябва ли да имам цели, за да си струва всичко? + много мили, забавни, красиви и сладки моменти във филма ❤

Миналите месеци ми бяха супер силни откъм книги, но април не успявах да вникна в почти нищо, оставях до средата дори любими автори. Искам обаче да откроя “Закуска с Нар” на Александър Шурбанов. Всяка година преди рождения ми ден си купувам книга от мен за мен, този път дори си я надписах 😀 Проф. Александър Шурбанов за мен е изключително респектиращо име, все пак е преводач на четирите велики трагедии на Шекспир, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър, „Изгубеният рай“ на Милтън, антологията „Английска поезия“, носител е на всички важни награди и изобщо е ерудит от най-висока класа. Затова започнах книгата притихнало и смирено, имах чувството, че ме наблюдава отнякъде. Четях, четях и четях стихотворенията, снимайки почти всяка страница, наивно чудейки се как ще успея да споделя със света всичко, което ми прави впечатление. Това е защото още не бях стигнала до приписките

И най-страшната поетична трагедия оставя в душите ни просветление. Самото изказване на мъката в термините на изкуството вече е преодоляване на мъката, надмогване и подреждане на хаоса в космос. Това е същността на Аристотеловия катарзис.

На есеистичните миниатюри се почна едно лудо снимане и цитиране, изпращане на отделни страници до хора, които знам, че точно това ще оценят, като междувременно ръката ми окапваше от поредната изписана страница в тефтера (пиша в поне 5 тефтера, но един от тях е специално и единствено за “красиви изречения”). Не знам точно как да определя прозаичните фрагменти, но за мен те се оказаха по-ценни от очакваното. Професор Шурбанов понякога в едва 2-3 изречения прецизно описва ситуация или въпрос, друг път в рамките на цяла страница. Толкова са разнообразни тези размишления – за преводача като актьор, за начините, по които надмогваме мъката, за фалшивата дихотомия в литературните среди, разликата между изкуството и занаята, противопоставянето Лилиев – Далчев, както и много остроумни “подмятания”, които ми е трудно да ви представя в пълния им блясък. Ама те за това са на хартия, а не на видео – за да се прочетат.

Април прочетох доста списания и вестници, някои предпочитам да не споменавам, други като InGlobo са ясни. Броят на “Култура” изчетох от-до една неделя, а по принцип него го чета на порции много бавно. Супер интересни интервюта, изложби, спомени за създаването на “Хоризонт” и “Христо Ботев”, Иван Теофилов на 90, изобщо имаше такъв тип текстове, за които си казваш “не мога да повярвам, че все още някъде може да се прочете такова нещо на хартия”. Дано това не се промени 🙂 Купих си и геомилевското съвременно наследство “Везни”, което пак е започнало да излиза, макар и доста инкогнито и с удоволствие прочетох изчерпателните материали за Станка Пенчева. Хвърлих едно око на другите неща и останах с впечатление, че ми предстоят доста сериозни статии по най-разнообразни въпроси.

Април наистина ми беше доста разсеян и странен, затова и пропускам някои неща в поста. Имам една папка със запаметени линкове, до които така и не стигнах, но ми е някак приятно и хубаво, че не зарязах публикацията, както бях склонна да направя по едно време, а я довърших (в 6 сутринта и без кафе!).

Да ви е цветно и спокойно през май ❤ Оставям ви под звуците на дълго чакания нов албум на LG: