За да си смел, трябва да те е страх. Ако не те е шубе и си супер чил за нещо, то не е смелост от твоя страна да го извършиш, а просто поредната рутина, която ти е комфортна. В този ред на мисли поне два пъти съм била смела през последните 3 месеца, което като за мен е супер. За някои хора конкретните ситуации не биха били кой знае какво, но за мен бяха.

Искам тук да запазя за вечни времена, че: два часа си говорехме с Виргиния Захариева в двора й, каза ми, че имам хубави очи, пита ме дали пиша, каза да й пратя нещо мое, слязохме в мазето й, подари ми неща, купих си неща, “удари” ме с листо по челото, за да спра да се спичам, разказа ми интересни истории, прегърнахме се за чао и ми изкрещя по стълбите някой път да й се обадя просто така (което аз, нека си го кажем, едва ли ще направя, защото би ми било неудобно). Още не мога да схвана как не отказах интервюто, толкова ме беше шубе, толкова много неловкост и скованост навсякъде из тялото ми. Започвам да се замислям за телесноориентираната психотерапия на неорайхианците.

Ох, ох, ох! Кураж, сърце! Не съм за излизането от зоната на комфорт ей така за спорта, пазя си спокойствието понякога даже твърде много, но наистина имам нужда да се провокирам, да си играя с потенциала, да не се крия под леглото, макар да ми е искрено желание да съм невидима, незастрашена от провал, в сянка. Вчера се справих добре, знам го. Не се хваля, само споменавам факт. И е много яко колко ме надъхваха предварително моите приятели ❤

От вчера имам чувството, че вървя по памукови облаци. Отивам да свалям аудиото на текст и колкото и времеемко да е, е толкова яко да чувам как двете с ВЗ се смеем и прекъсваме една друга.

илюстрация: Klawe Rzeczy