Пак се улавям да го правя. Извинявам се, без да има за какво. Бързам да обясня, да се оправдая, да се подсигуря, че няма да спрат да ме харесват и обичат. Страх да не разочаровам и отблъсна. Имам неприятното усещане, че пиша един и същ блог пост от година и половина.

Страх някой да не помисли, че не го подкрепям, че не съм там за него. Вина за моите желания. С нулеви нива на енергия се съгласявам да се видя с някого, само защото обещавам отдавна и вече няма накъде. Ама няма ли верно накъде? В смисъл?

Имитирам. Подражавам. Малко завиждам. (необичайно трудно е да видя тези неща дори и само написани)

Ужас от нови ситуации, прибързани генерални изводи, че съм такава и онакава. Че щом ми се случи Онова сравнително скоро, значи ще се случи пак. Затова какво? Затова си чета книгата по когнитивно-поведенческата терапия и за пореден път знам всичко на теория, но не и на практика. Много ми е писнало да си мисля “да бе, така е, знам го, ама…”. Скептично правя упражнения от книгата и се чудя възможно ли е наистина да имам напредък.

Защитавам се, без да ме нападат, приличам на наперен врабец. Не се защитавам, когато реално ми се минават границите. Приличам на човек, който може да понесе да му се качиш на главата.

Не си позволявам да пиша дори за себе си, това е нов левъл. Готова съм да запиша курс и да дам едни пари, за да ме кара някой и да ми поставя срокове. Може би просто си измислям нови тревожности по темата, за да отлагам още и още изправянето пред творечските ми комплекси. Предравително решавам проблема с провала.

Обяснявам на Калина, че ми дава повече отколкото аз на нея. Защо го казвам изобщо това?

Слушам как около мен всеки сменя работата, започва проект, хоби. Приятелите ми ми говорят за пари. Мисля активно върху тези неща. Приятелите ми са още млади, но с насълзени очи пием кафе в два на обяд и си говорим за инвитро, клиники, развод, самота, ипотеки и скандали.

Събуждам се с лек махмурлук в деня, в който бях планирала да се чувствам страхотно усамотено. От двете чаши просеко и драмата със заседналия през нощта ключ, страхът от спането сама, от това ли е, от лошия трескав сън, но съм направо ядосана. Дочитам “Свобода” на Франзен и най-много внимание отделям на страницата, в която Уолтър осъзнава, че за него има смисъл да живее нещастно и тревожно на ежедневна база, само така се осмисля.

Има цели дни, в които съзнателно не мрънкам, не се оправдавам и обяснявам, не се гледам под лупа. Работи. Като да ходиш на фитнес – не ти идва отвътре, но ако се насилиш, виждаш резултатите. Само че днес е неделя, а аз в неделя не спортувам.

илюстрация: Zhong Xian