Да, всички знаят, че лятото не ми е любим сезон. Ако имаше как, нямаше да е на четвърто място, а на по-далечно. Но тук искам да си записвам различни отрязъци, понякога на пръв поглед тотално незначителни, които нямам желание да споделя по друг начин, но в същото време искам да запомня. Ще мятам изречения, без много обяснения, както ми дойде (налага се често да си припомням, че в блога имам тотална свобода).

***

С Ани вървим по улиците около Военната и аз пак й показвам кооперацията, в която е живял Йовков (на другия ден пък попадам на история за това в “Бохемска София”). Забелязваме същата котка на прозореца, но този път и възрастна жена се показва, обляга глава на котешката и изглежда толкова щастлива, толкова мила и обичаща. После вижда нашите погледи, маха с ръка и аз махам в отговор, ухилена до уши. Аз всъщност много обичам да си махам с непознати, без да си казваме каквото и да било.

***

Колко е хубаво да нахраниш някого. Да сготвиш ястие на любим човек. Изобщо не е необходимо да си голям готвач. Кефът от доволната физиономия на приятелка, която лакомо поглъща червената ти леща с къри и кокосово мляко. После обикаляме квартала по нощите и три часа се въртим в кръг, докато лятото жужи над раменете ни.

***

Едно от любимите ми места – СБХ. Дори не мога да обясня защо толкова харесвам сградата и пространството. Не е като да няма по-големи и по-хубави галерии, но аз се чувствам по различен начин на “Шипка” 6.

***

Една седмица в Гърция, имах статус за това, който можеше директно да дойде тук. И понеже не обичам да споделям едно и също нещо на сто места, ще оставя само няколко изречения: Жена с бяла коса и бяло куче чете книга с бяла корица. В празно заведение четирима души от персонала пушат, като всеки гледа в различна посока. Огромно, ама наистина огромно дърво, а в короната му цикаден оркестър.

Рано сутрин чайките се спускат и ловят риба. Пия кафе на терасата и благодарение на доброто ми периферно зрение виждам в далечината делфини, които правят шоу лично за мен и майка ми. Мъжете, разбира се, изпускат всичко, както винаги.

Сянка под портоколови и лимонови дръвчета. Маслиновата гора, която наблюдавам, докато се нося в морето като водна лилия. Майка ми откъсва нар и това ми се струва така необикновено. Аз, която съм виждала нарове само под луминисцентната светлина на Фантастико. Звездите над кипарисите и розовия самотен стол под магнолията. Толкова много плодове, растения, толкова сочни образи за окото ми, свикнало на бетон, градски транспорт и стени.

Да ядеш с ръце, да не носиш сутиен, да не закопчаваш копче и да слушаш Goldfrapp. Да не снимаш вълните нито веднъж.

***

Няколко седмици по-рано вървя из нагорещената Редута и изведнъж, ама ей така от нищото, започвам да се чувствам млада. Не безобразно млада, както ми каза една непозната жена преди 12 години, а просто млада, не възрастна. Подминавам стари мъже и жени, мислейки съзнателно за това, че съм на 30, усещам допира на полата, чувствам се добре, дори привлекателна. Нещо, което ми е трудно да напиша. Нещо, което ми е трудно да си помисля. Екзалтирана споделям това на И. и той е доста учуден.

***

Това не знаех дали да го пиша тук, защото не е весело, не е напудрено и няма плодови дръвчета. Отново съм в Редута, намирам се на много тясна улица зад нещо като училище (но не онова синьото, на чийто покрив мъже правеха нещо важно и опасно). Забелязвам посред бял ден как жена пишка до стената и първата ми реакция е да се възмутя, защото е точно до улицата, всеки минава в този момент от там и няма как да не я види. После забелязвам детайлите – до жената има инвалидна количка. Тя с доста усилие се връща на нея, а аз отмествам поглед, не защото ми е гадно, а защото не искам да я притеснявам, не искам да накърнявам достойнството й. Мъчно ми е също така. Сигурно й приписвам безпомощност, която тя няма, но която аз долавям, може и да е моята собствена. Може да са някакви проекции, аз така и не схванах напълно какъв е филмът с тях.

***

Пиша на ръка. Казвам му, че отивам на терасата, за да му напиша две стихотворения. Така и не ме е питал след това дали може да ги прочете. Аз така и не съм свикнала, че не иска нищо от мен, което не съм заявила, че съм готова да дам или кажа. Разбирам, че това е страхотно на теория.

***

Средата на юли е, но мисля да приключа този пост. Ако има материал, ако окото ми улови нещо от втората половина на месеца, ако това или друго, може да има продължение.

В обобщение: поезия, магнолия и розов стол.