Мисля си под врялата вода на душа колко неща искам да кажа, а дори не знам какви са те точно. Мисля си за това, което не споделям на глас пред приятелите ми и затова пиша тук. Мисля си за нещата, които не мога да споделя в блога, затова записвам на ръка в дневника. Мисля си за нещата, които не искам да останат дори на хартия, затова не пиша в дневника, а само ги въртя из съзнанието си. Мисля за нещата, които ме е срам да мисля, затова ги затискам с възглавница в лицето. Но най-интересни са онези, които още дремят на ниво несъзнавано. Знам, че са там, усещам ги като риби в аквариум, които лежат мъртви на дъното. Никой няма да им вдъхне живот, а и може би по-добре. Дали няма да полудеем, ако внезапно получим достъп до неосветените кътчета на съзнанията си?

Мисля си за всички спирачки, които имам. За всички ненаписани постове тук, за всички пъти от последната седмица, в които не се защитих, а само страдах и се оплаквах. За стихотворението, което нямам топки да напиша. За онова, което е в тефтера, но не искам да чета втори път, защото ме е срам. За пътуването, което не осъществих. Сбогуването, което не извърших, а се изнесох, както винаги, по терлици, остявайки на другия възможността да разбере мотивите ми. Неадекватността на пропуснатия момент.

“Всичко ще е наред, защото си млада и красива”, казва баба ми и не знае това колко ме разстройва. Какво ще стане, какво ще стане, КАКВО ЩЕ СТАНЕ, когато спра да бъда млада и красива? Аз даже мисля, че вече съм в процеса на това спиране.

Завиждам на хората, които имат здрав сън, здрав стомах и не мислят толкова за себе си. Усещам, че всеки път, когато съм в това състояние, нещо средно между съзерцание и уплах, имам импулс да си обуя маратонките, да изляза от нас и да вървя пеш часове наред, докато не стигна квартал, в който никога не съм била преди. Знам, че нещо там ще ми се изясни. Вместо това си подсушавам косата, пия бусколизин и казвам някаква шега.