Пуснах този текст на статус във ФБ преди няколко дни, когато беше Денят на София. Препубликувам го тук без поправки, макар че, разбира се, виждам излишни и пропуснати неща. Но нищо, уча се на търпение по въпроса.

Сега ще го избълвам на един дъх.

София не е само гламурен брънч на Оборище. Не е само млади проактивни хора с лаптопи и скъпо лате в Старбъкс. Тя е и мръсни подлези, луди хора в трамвая, задръствания, бутане с лакти. Тя е и онази история, която Бени ми разказа – “тук е София хиляда”, напевно споделила дама, изтъквайки, че е от пъпа на центъра с пощенски код 1000.

Обожавам всички противоречия на тоя шантав град, в който си мечтаех да живея. Всичко ми се сбъдна. И да уча в Ректората, най-наличният Хогуортс. Да се влюбя. Да бягам след мъж по три ескалатора. Да се заключа без да искам в тоалетната на ЦУМ. Да живея по квартири с различни познати, непознати, близки. Да ме ограбят, да ми влиза сняг през липсващата дограма, да размразявам тръби, балкончето ми да е пред срутване. Да обитавам стари бабешки реститутски домове и да съм щастлива, ама наистина щастлива, защото рядко ми е пукало от мебелировката. Помня как преди 12 години се преместих в първата квартира на “Лавеле” и подскачах, писуках, повтарях си наум, за да го повярвам. Светлините, сградите, колите, псуванията, някакво такси за 18 лева, нищо не ми уби ентусиазма. Поне два пъти клошар ми е пикал на крака.

Галериите, гурме вечерите, дюнерите около Женския пазар, Операта, олющените фасади на Сточна гара. Онези вечери с колегите в Рокенрола.

Дори единствената улица, която мразех, поради лични причини – “Чаталджа”, дори с нея се помирихме. Когато живеех на Константин Величков, срещах съжалителни погледи, особено от представителите на “София хиляда”, обаче колко ми харесва навсякъде, хора. Колко пъти само съм се качвала спонтанно на градски, който не знам къде отива и попадам в “някъв рандъм тъп квартал” и колко ме ентусиазира. Чак е нелепо. Защо не ми минава?

Всички приятели, които срещнах. Цялото това скитосване. Толкова много снимки от вечерно самотно бродене. Ужасно много истории, някои трудни за вярване. Но аз повдигам рамене и вежди, защото знам с пълна увереност, че това само тук може да ми се случи и никъде другаде.

Честит празник на всеки, който обича и цени София 

снимката е на Иван Петров, в един от нашите традиционни фланьорски дни