Малко множко ми дойдоха сбогуванията напоследък. Заглавието е на руски, защото е по-лесно да кажеш чао на друг език.

Мразя да ходя някъде за последно или да правя нещо за последно. Ужасно ми е емоционално, не знам къде да се дяна и как да обработя всички чувства. Искам да изцедя още нещо от момента, да не го пускам, да не си отива. Този месец се разделих с един апартамент, в който не живея от две години, но посещавам от време на време, квартирата ни с Бети. Толкова е странно да си представя, че някой друг ще бъде в моята стая, на моя прозорец. Че може би други две млади девойки на по 20 и нещо ще създават нови спомени и ще пият вино пред витража. Мога да им кажа, че зимата ще им е доста студено, но ще си заслужава. От ранна детска възраст преживявам травматично изнасянето от жилище, още си спомням какво чудо беше, когато заради сестра ми се наложи да сменим с по-голям апартамент, да сменим махалата, средата, всичко. Години наред сънувах онези стаи и как тропам по вратата. Не зная откъде идват мащабите на сантимента, но е тежко. Винаги, когато мина покрай бивша квартира, вдигам поглед, винаги. Днес отново ми се случи на “Лавеле”.

Днес пък ми бе последният ден на работа. Работа, на която бях последните пет години. Пет! Чак не ми се вярва. Цял ден бях изморена, апатична, но когато дойде моментът да напиша няколко думи в общия чат, ми се изляха емоциите и се разплаках (добре, че сме хоум офис!). Това, което ми написаха, както и това, което аз написах, усещането за празнина. Знам, че няма да е така винаги, че в един момент ще е новото нормално, но знам и че никога нищо не се повтаря. И колкото и да е редно да бъде така, е толкова и болезнено. Не губиш само среда, навик и хора, губиш и част от човека, който си бил.

Вътрешно последните месеци съм се сбогувала и с приятелства, илюзии, представи, надежди и страхове.

Гледам към новото с уплах и радост. Да идва.