Месец и половина само не съм влизала, а на сигурно първата седмица си забравих паролата. Също така обмислям да си направя отделен блог само за дневник частта, тъй като усещам някакъв срам всичко да е на едно място. Споделям примерно ревю на книга в някоя група или го шерва издателството, и аз веднага си представям някакви абсолютно непознати, които ми надникват в съкровенните мисли. Иска ми се това да не се случва, а само 2-3 души или колкото там, които съвсем умишлено го следят, както аз следя нечии блогове. Иначе ми е твърде оголено и редовно усещам, че се спирам да публикувам нещо. Или пък не искам то да си има отделна снимка и да стои като отделен гигантски пост, какъвто е форматът в момента.

Ще оставя тук обаче засега няколко изречения, насочени към мен от последните дни.

Откакто те познавам (12 години), никога не съм те виждал да живееш в настоящето.

Къде ти е гневът? Защо не се гневиш?

Как ти помага паниката?

Ужасно си приличате.

Постоянно си някъде! Създаваш ми впечатление за разнообразен живот.

Не си имала шанс като малка да се изявиш и затова сега си комплексарка.

Беше ми много приятно и полезно да те чуя.

Явно не съм ти важна.

Не е вярно, че не можеш да си разумна и емоционална едновременно.

Защо виждаш света през катастрофичен филтър?

*cover photo: James Henkel