Не говорим сега за кукунделската пяна на дните от Борис Виан, а че падна първият сняг в София. Знам, че преобладаващото мнение за това е негативно, но аз съвсем съзнателно излязох в обедната почивка, за да се насладя на времето. Слънце и сняг – каква чудна комбинация! Допада ми повече дори от слънце и вода.

Подхлъзнах се, един огромен клон ми прободе чантата с покупки, падна ми снежна топка на главата от дървото, влезе ми кал в обувките, надуха ме вятърът и сигурно ще си помислите, че се оплаквам, но аз не се, напротив – бях весела, освежена. Снимах листо със скреж и наблюдавах група мъже, които с лопати ринеха снега, докато пееха. Това снимка не може да го улови. Просто стоях и ги слушах, имаше нещо игриво в движенията им, те се забавляваха – едни пораснали момчета, които лудуват на първия сняг.

Ужасно съм объркана на работа, но ми помага да погледна за малко през прозореца, за да усетя тихото спокойствие на идващата зима. Чета една книга, която обещава да излекува безпокойствието и ми направи силно впечатление историята на жена, която много години почти няма зрение. В някакъв момент успява да си го възвърне и е ужасно щастлива от…това, че вижда пяната от препарата, докато мие чинии. Нещо толкова банално като действие, даже изнервящо за повечето от нас, но тази жена се радва от мехурчетата на пяната и това й се струва като едва ли не най-великото нещо на земята.

Аз си имам подобни занимания също, като едно от тях е да гледам снежните шапки на комините. И докато ги гледам някак ми минава объркването, кискам се сама в стаята и се връщам с една идея по-спокойна към неразбриаемата ми засега работа в IT света.

Заглавната снимка намерих тук