Не знам защо не е обществено прието да излезеш в ранна обедна почивка между 10 и 11, за да се отдадеш на размисли за чудото на живота. Понякога толкова внезапно и неочаквано идва някакво просветление, съчетано с физическо схващане и парализа, не можеш да помръднеш, защото всичко ти се струва откровение. Снежинките навън, историята на баба ти, пейките в Заимов, старите квартири, бившите мъже, изгубените приятелства, обикалянето със скутер на Самотраки, стихотворение от Катерина Стойкова. Изумление, че си жив, че после няма да те има, че преди те е нямало, че в момента изпитваш различни емоции, за които трябва да си благодарен. Още един ден, който би могъл да е от последните, а може и да е един от редицата оставащи.

Може и да е смешно, но почти всяка сутрин и вечер се хипнотизирам от начина, по който се движат клоните на дървото до прозореца. И не проумявам – как не са и останалите потресени от това чудо? Искам да остана още тук в това усещане, но reminder на пощата ми напомня, че имам работен разговор. Ех.

В баналното понякога е цялата философия на битието, така си мисля.