Чувствам се глупаво, че толкова лесно ме наранява светът, че съм така впечатлителна, че попивам, плача, че отказвам да приема, че има лоши хора, не мога да повярвам, въртя се, будя се, питам се защо се случва, ужасът избутва крехкото усещане за безопаност, което и без това никога не е имало здрави мускули.

От онези дни, от онези новини, които макар и да не те касаят пряко, ти се иска да се скриеш под леглото, да натъпчеш по джобовете си близки хора и да останете там вовеки. Всъщност не знам как може нещо да не те касае пряко. Каквото се случва на другите, оставя отпечатък и в теб, защото нали човекът не е остров, вътре в себе си затворен.

Ако бях в кабинета на Ани, тя щеше да ме попита защо все още имам вярването, че да се чувствам така е проява на глупост и слабост. Не мога да преодолея идеята, че ако бях силна, голяма, смела, умна щях или да приемам нещата каквито са, или да се боря истински с тях и да ги смачквам. М. ми казваше преди насмешливо, че съм “малко тъжно лале” и това никога не ме е развеселявало, тъкмо напротив.

Не че искам да се превръщам в храбър кактус, ама ако може това лале някаква броня поне да си измайстори…няма да е лошо.

*заглавната снимка открих тук