Чета си стари текстове в блога и съвсем спокойно мога да ги пребуликувам с днешна дата, никой няма да се усъмни. Просто защото мислите и страховете ми винаги са били едни и същи, и защото винаги са били “актуални” спрямо световното положение.

За пореден път аз съм по детски удивена от това как само случайността на нашата локация и рождение ни дели от хората по новините. Не мога да повярвам, че между два служебни мейла попадам на снимката на дете, което само минава границата с торбичка и телефонен номер на ръката. И после трябва да си измия косата, да си свърша работата, да се потопя в рутината. Гледаме тази война като някакво зловещо риалити, след което си пускаме Нетфликс и си поръчваме по takeaway. Всъщност не би могло да е другояче. Дано не звучи обвинително, няма такива нюанси, просто изливам това, което ми е в главата.

Преди няколко дни бях сама вечер в пълната тъмнина на неособено безопасен софийски участък. Усетих, че се тревожа, оглеждах се и в този миг чух силни шумове подобни на взрив. Бях абсолютно убедена, че падат бомби! Отне ми почти цяла минута да схвана, че това е заря за трети март. Само за 10 дни война познатите гледки и звуци се трансформираха в заплаха.

(Споделям новини и се чувствам гузно. Споделям нещо хубаво и се чувствам гузно. Не споделям нищо и ми е гузно.)

Какво да ви кажа, само се вайкам. И., който не приема емоционално нещата, направи толкова много, докато аз, ревейки, само дарих едни пари. Чувствам се слаба, глупава и безполезна. Привилигерована (поне засега).

И не е само за украинците. Не бях на себе си и когато други държави страдаха. Наистина ме изумява случайността на рулетката – ти ще оставиш син/баща/съпруг под бомбите, а ти, намиращ се на 1000 км едва ще отидеш на маникюр.

Активирането на едни и същи размисли е поредното доказателство, че нищо не съм осмислила, преработила, осъзнала и приела. Но това да ми е проблемът.