Очевидно доста харесвам Хавиер Мариас, снимката е достатъчно красноречива. Дори от Вирджиния Улф нямам девет книги в библиотеката.

Нали знаете колко е трудно да опишете защо обичате даден човек, примерно приятел. Изброявате някакви качества, случки, причини, но на страничния наблюдател му звучат обикновено, може да припознае в тях още доста хора, не вижда защо за вас някакви нормални характеристики са толкова необикновени. Аз съм така с някои писатели, затова и предварително се отказвам да пиша за тях, казвам си, че така и така няма да е достатъчно на ниво, по-добре да не се хабя (за уроци по пораженченско мислене, ми пишете ЛС).

Но нека все пак някак защитя причината да държа на тези девет книги (не съм чела абсолютно всички нарочно, за да знам, че има какво да ми предстои). Хавиер Мариас пише увлекателно, пада си по разсъжденията, дългите изречения, по шпионите, контрашпионите, влюбените жени, загадъчността, приключенията, мистерията, но в никакъв случай не е криминален автор, аз нямам идея какъв е, не зная как да го дефинирам. Винаги, ама винаги има препратки към Шекспир, не само, но най-вече. В “Сърце тъй бяло” погледът е макбетовски, в “Берта Исла” връзката е с “Хенри V”. И, разбира се, това не е случайно. Който познава сюжета на “Хенри V”, ще открие логика в избраните цитати за насилие, жестокост, предателство, прикритие, маски.

Виждам повтарящи се теми и образи, най-вече благодарение на трилогията му “Лицето ти утре”. И така, в “Берта Исла” един мъж, който ще си смени името няколко пъти, решава да служи на Короната, да брани държавата, макар и в сянка. “Решава” е силно казано, по-скоро е донякъде принуден, макар да осъзнава от самото начало, че животът му ще бъде подменен, насочван, използван, че никога няма да може да разкаже на жена си какво прави, къде, с кого, както и защо се налага да изчезва за по 2-3-4 месеца, а дори и с години. Том Невинсън ми напомни на споменатата вече трилогия, защото той не разпознава лицето си, не знае кой е наистина, усъвършенства се в неща, които едва ли като млад е мислел, че би могъл да извърши. Тайните служби държат на него, защото никой друг не може така да се превъплащава, така да имитира различни акценти, да се внедрява, да заблуждава. Във филмите животът на тайните агенти е вълнуващ, интересен, оригинален, но Хавиер Мариас ни спестява детайли от приключенията и ни показва тази страна на монетата, на която са отпечатани самотата, опасността, липсата на личен живот, жертвите, трагедията, причините Том да се чувства “прокуден от Вселената”. Пълна демитологизация.

Вече бе установила, че да живееш в абсолютна убеденост, е скучно и те обрича на едно-единствено битие, тоест реалният и въображаемият живот да станат едно и също, а от втория никой не може да избяга напълно. Убедила се бе и че вечната подозрителност е неприемлива, защото не може непрестанно да наблюдаваш себе си и другите, особено другия, най-близкия, и да сравняваш наблюденията си със спомените, които никога не са меродавни. Никой не може да види ясно онова, което не е пред очите му, независимо че се е случило преди малко, тоест в стаята още се носи мирисът или досадата от човека, който току-що си е тръгнал. Достатъчно е някой да излезе през вратата и да изчезне, за да започне образът му да се изпарява, достатъчно е да спреш да гледаш, за да престанеш да виждаш ясно или направо да не виждаш нищо, същото става и със слуха, а да не говорим за осезанието. Как е възможно тогава да си спомниш, точно и последователно, за нещо случило се отдавна?

Книгата не се казва “Том Невинсън”, а “Берта Исла”, защото Мариас не слага фокуса върху мъжа, а върху жената, принудена да живее с неизвестността, въпросите и празната възглавница. Читателят започва да се пита за пореден път: познаваме ли изобщо любимите си? кога човек спира да се надява? имаме ли свобода да взимаме решения сами или някой задкулисно ни оставя с това измамно усещане? кой направлява съдбата? защо има войни, кому са нужни всички тези безсмислени жертви? по-добре ли е да живееш тихо и кротко, уверен в протичането на дните, или държиш животът ти да струва да бъде разказан? заслужава ли си да живееш в интересни времена?

Не трябва да забравяме, че мирът е винаги престорен, че войната е винаги само отложена, на една крачка от нас (не че в момента точно можем да го забравим…). Защитата не е винаги армията, видимото, това, което ни показват – тази на Томас и другите като него е постоянна, в сянка, те са “наблюдателните кули, защитните ровове, отбранителните стени”, винаги нащрек, защото ако никой не е пост, ако никой не изпреварва събитията, нормалният ход на живота би бил невъзможен.

Радост Ру отлично беше заключила, че тази история е историята на Одисей, но прехвърлена в реалността на XX век, както и че всички въпроси, които книгата повдига могат спокойно да са повече обект на един философски трактат, отколкото на шпионски роман. Тук я цитирам едно към едно, и се подписвам в пълно съгласие.

От древногръцката литература до наши дни е пълно с жени, които чакат, но рядко те са важните, рядко тяхното име е заглавието на книга. За щастие Хавиер Мариас обича да действа иначе и винаги му се получава. Ако моите думи не ви вдъхват достатъчно доверие, обърнете внимание, че Орхан Памук твърди за Мариас, че е “един от писателите, достойни за Нобелова награда.”

изд. Colibri Books, превод: Людмила Илиева-Сивкова