Всеки ден ми се иска да напиша нещо, но се спирам. Наистина ли си заслужава да бъде разказано?

А трябва ли да чакам върховен миг на философско откровение или необичайна случка, за да пиша в собствения ми блог?

Някои мигове са толкова хубави и обикновени – ние двамата следобед в пощата. Бавим се, горещо е, гладна съм, но усещам, че харесвам искрено как се намираме до старото прашно гише, аз тайничко те целувам и пощипвам, когато никой не гледа. Отново се държа като влюбена хлапачка. Кой ще ми повярва, че гледах по същия начин и преди 11 години? Искрено се удивлявам, че под видимото ми недоволство и упреци, с които те засипвам напоследък, си стои необезпокоявано и непроменено най-основното. Може би не е от теб, може би е от мен – невъзможността да се отърва от изсикванията, неудовлетвореността и бълбукащото напрежение. Може би това ме поддържа. Искам да си докажа, да отметна, да сравня. Вечерта бях като страничен наблюдател, който създава истории от отражението на уличната лампа през щорите върху телата ни. В онази квартира имах сходен момент, но тогава светлината беше синя и ти написах стихотворение, а сега просто ти поръчвам храна, което е някак същото.

Всъщност нямах идея, че тръгвам да пиша любовен пост. Ако бях изчакала няколко часа, можеше и да е гневен.

Изпитвам истинска благодарност към Вселената, че в живота ми преобладават обикновените дни. Нека не живеем в твърде интересни времена.

Илюстрация: Riccardo Guasco

/заглавието е препратка към книгата на Холис, която наскоро прочетох – “Райският проект. В търсене на Магическия Друг”/