Когато съм искрено тъжна и унила, не говоря с почти никого. Поръчвам си суши дори и да имам много храна в хладилника, после сядам сама в леглото, пускам си стар филм и го гледам с тъп празен поглед, докато не погълна всичко. Вървя измежду книгите си, отварям, прелиствам, затварям, чета по някое изречение, преподреждам. Влизам в енергийно спестовен режим и отказвам да правя неща, които изискват усилие, мисъл и движение. Лягам си, спя нервно и се мразя. Представям си се с къса коса и червено червило. Пиша на ръка. Не му показвам обичайната нежност, защото нямам достатъчно за себе си. Прекалявам с храна и кафе, умишлено се пренасищам. Знам, че и това ще мине и че никога не минава без тези задължителни стъпки, просто понякога потъвам много, а друг път се освествам бързо.
Междувременно всички нарциси в квартала са увехнали, тийновете пушат до училищната ограда под дъжда, а хората изкупуват яйцата от магазините. Странно спокойствие ми носи това.
A Room of One's Own 