Мило дневниче, върнах се от Италия и чак не ми се вярва, защото от сутринта се опитвам да се сетя какво работя. Гледам тъпо мейли и работни чатове, не вдявам и ми се спи ужасно. Домът ми чака да го подредя. Много странно контрастира тукашната рутина с отминалите дни, наситени на емоции, крачки и гледки, макар напълно да осъзнавам, че нямаше как да продължи вечно. А и да беше, щеше и то да се превърне в ежедневие, в нещо познато и с определен такт.
Благодарна съм, че всичко, което очаквах да се обърка, не се. Завинаги ще нося тази седмица в ума ми и ще ѝ се радвам. Получих рождения ден, който исках от толкова години, видях картина на Модиляни, пих страхотно еспресо и ядох вкусни неща, докато водата танцуваше около нас медитативно. За пръв път от мнооого време не мразих косата, лицето и тялото си. Не знам какво да разкажа, няма и смисъл от детайли сякаш.
Но днес е особен ден, защото докато чакам вести от приятелка, която ражда, друга е на погребение на близък. И си мисля за това колко продължава да ни шокира тленността, колко ни удивлява новият живот. Никой от нас не знае нито колко още скръб му е отредена да изпита, нито колко радост. Страхувам се да разбера, признавам си. Мислено съм и с двете ми приятелки и ги уверявам, че всичко ще бъде наред.
Липсваха ми книгите, цяла седмица не съм прочела нито ред, това не се е случвало от не знам кога. Имам върху какво да помисля също така, защото много ми се наби на очи инфантилното отчаяние, което ме превзема на моменти, желанието да бъда спасена и негодуванието към Вселената, която не се занимава само с моите грижи и желания. Междувременно тропам нервно с краче, защото ми се бавят едни изследвания и умът ми ражда апокалиптични сценарии.
Пускам си обичайния плейлист с песни от 80-те и се връщам към ежедневието, което не търпи отлагане.
*заглавната снимка е от Техеран и е на Hoda Rostami
A Room of One's Own 