Обичам да чета митове, но още повече обичам женската гледна точка. Ето защо нямах никакво колебание, че искам да науча повече за Ариадна (изд. “Orange Books”), принцесата на Крит, която също като нас от съвсем малка слуша истории за подивели богове, герои и страдащи простосмъртни.

Във вените ѝ тече кръвта на слънцето по майчина линия и кръвта на Зевс по бащина.

Ариадна е дъщеря на легендарния (и доста неприятен) цар Минос и психически отсъстващата Пазифая. Брат на Ариадна е чудовището Минотавър, наричан още Астерий, който обитава подземен лабиринт, построен от Дедал (бащата на Икар). На получовек-полубика Минотавър атиняните са длъжни да изпращат седем младежи и девойки, като изкупление за един трагичен инцидент. Митът е известен и аз нямам намерение да го преразказвам, но любопитното е, че Дженифър Сейнт вместо да ни напомни за геройствата на Тезей, се фокусира в два гласа – на Ариадна, без която Тезей щеше да умре в непрогледен мрак, и по-малката ѝ сестра Федра, която остава на Крит след бягството на Ариадна и Тезей.

Книгата е написана много увлекателно и се усещах неспособна да спра да чета, нямах търпение да разбера ту какво прави Ариадна, след като се сблъсква с простичкия факт, че не трябва да се влюбваш от пръв поглед, така и с Федра, която решително и стратегически се опитва да поведе живота в желаната посока. И двете са смели по различен начин – едната не се свени да предизвиква боговете, да предаде семейството си и да подпомогне убийството на брат си, а другата да се отстоява във времена, в които женският ум не е особено ценен.

Особено ценни за мен бяха разговорите между Ариадна и Дионис. Разсъждавайки върху нейната смъртност, той задава въпроси, които всички нас ни измъчват. Какво е да си човек? Какъв е смисълът да обичаш, ако ще бъдеш смазващо наранен? Как е възможно сърцето ти да тупти в един миг, а в следващия да си само шепа прах? Всъщност животът може да бъде много по-ценен точно заради неговата крехкост. Може би боговете нямаше да са толкова егоистични, маниакални и жестоки, ако не беше скуката на безсмъртието.

Само на пръв поглед историите в “Ариадна” са далеч от нас. Да, има божества и странни същества, но темите са общочовешки – ревност, любов, изневяра, загуби, сложни семейни динамики, тъмната страна на майчинството и какво ли още не, за което и ние мислим в нашето обикновено човешко ежедневие.

Защо смъртните разцъфваха като цветя, а после вехнеха и погиваха? Защо тяхното отсъствие пораждаше мъчителна болка, празнота, която нищо бе можеше да запълни? И как всичко, което те някога са били, онази искрица живот у тях, угасваше напълно, а светът въпреки това бе се сгромолясваше под бремето на толкова много болка и скръб?

Обичам книги, които ме карат да се ровя допълнително. Така се случи със споменатите в “Ариадна” странични персонажи или просто мимоходом споделени примери (както е с Артемида/Орион, Персей/Медуза). Да, жените в гръцката митология често са прецакани, но пък и колко сила има в техните гласове и подвизи. Нямам търпение на английски или български да прочета и останалите книги на Дженифър Сейнт – “Електра” и “Аталанта”, които са в същия велик женски дух. За легендарните мъжки подвизи вече знаем предостатъчно.

Ако потърсите в Гугъл Corona Borealis, ще видите съзвездие във формата на венец/полукръг. Дионис сваля цветята от главата на Ариадна и ги хвърля на небето. Това е нейната корона, която винаги ще осветява пътя на лутащите се ❤

Преводач: Надежда Розова