Не знам какво да споделя. Освен че:

Баба ми, жената, която ни отгледа, моята лична Багряна и Симон дьо Бовоар, е от 10 дни в болница в тежко състояние. Видях я, приличаше на врабче с ранено крило в голямото легло. Жената, която цял живот се е борила, сега не може да си поеме въздух, да се изправи, да върви, да отиде до тоалетна. Не е честно, не е честно, но това е животът. Втори близък досег с тленността от септември насам. Не се чувствам жертва, даже реално осъзнавам, че имам късмет, но…ми е мъчно. Да чуя майка ми да плаче по телефона е нещото, което ми счупи сърцето. Толкова години се “подготвям” и преживявам предварително смъртта на баба, а ето, че изобщо не съм готова за загубата. Идните дни има юбилей и става на 80.

Но животът настоява за своето – отивам със сестра ми да мери булчински рокли, вълнувам се за нея, виждам я толкова пораснала, нищо че шеговито я наричам малката булка. Научавам за още една бременна приятелка. Тази година ще очаквам няколко сватби и няколко раждания, като контраст на болничните стаи, в които посещавам обични хора. Все така нищо не искам, не очаквам и не ми предстои лично на мен, чувствам се като Кари Брадшоу в онази серия, в която прати покани на приятелите си, че не се жени и не ражда, и могат да изпратят цветя, честитки и подаръци на посочения адрес.

В рамките на денонощие споделям няколко поста за изгубени хора, мъже, момчета. Къде отиват, как ги поглъща светът? Настръхвам от ужас, мисля за близките им.

Паля свещ в Невски. Не съм религиозна, но не го усещам лицемерно, защото църквите ме свързват с баба. Много медитативно беше.

Напих се съвсем умишлено, което не ми се е случвало от години.

Чувствам се остаряла, плашат ме някакви неща.

Не ми се чете, не ми се гледат филми, не ми се говори, почти нищо не ми носи удоволствие. Не знам как да завърша този текст.

Илюстрация: Kim Hyerim