Няма те от 10 дни, а вече има неща, които не сме ти разказали. По навик тръгвам да ти се обадя, после се спирам.

Все се питаше какво ли има след смъртта, много те глождеше този въпрос. Твърдеше, че майка ти е обещала да ти каже, а че след като умира наистина ти се явява насън и ти казва, че остава колкото костилка от череша. Къде си сега, има ли нещо там? Не вярвам в прераждания и всякакви такива, но колко е странно и да мислиш за абсолютната празнота и край. Къде са сега всички твои мисли, спомени, тайни? Гледам как светят лампите в блоковете и просто ми е нереално, че светът си продължава, а теб те няма. Обещала си да ми се присъниш и аз чакам.

Пипнах челото ти на поклонението, целунах го, беше студено като лед. Изглеждаше все едно спиш и всеки момент ще кажеш нещо. Най-малката от всичките ти братя и сестри дойде, плачеше, а аз се чудех какво ли да е погребеш толкова много близки. Брат ти Кирчо ти беше писал сбогом по вайбър, но не отворихме цялото съобщение. Ти така и не видя моето за юбилея ти. Мернах съобщение до сестра ти Таня, в което пишеш, че се гордееш с внучките.

Минахме през вещите ти – писма, картички, снимки, дрехи, сувенири и какво ли не, цял един живот. Някои подарихме, други запазихме, трети дарихме. Изглежда, от една страна, жестоко и нередено, но от друга, стаята ти е като храм, в която никой не смее да пристъпи. Запазих за себе си три домашни блузи, пропуска ти за работа, когато ставаш един от първите програмисти в България, картите, с които ме научи да играя сантасе и го правехме редовно, една малка икона, както и твоя снимка, на която си на 16. Чак в София видях, че пише нещо на гърба – “Морето се вълнува, водата се люлей, но споменът остава вечено да живей. На батко ми, от Мария, 1959 г.”. Разплаках се от написаното и се удивих колко подходяща снимка съм избрала. Не знам до кой от всички братя е била адресирана и защо е в теб, а не в него. Няма как да те попитам. Липсва ми да присядам на леглото ти и да бъда слушател и попивател на безкрайните ти спомени.

Мога много да ти пиша и разказвам. Знам, че не искаше да плачем, че ни подготвяше, че и това ще стане, но все още ми е трудно да го проумея. Толкова е празно без теб. Липсват ми дългите ни разговори, вкусните ти манджи и как ме караше да се чувствам приютена и разбрана.

Преди 55 години на този ден раждаш майка ми със секцио без упойка. Толкова много си я искала. Толкова много и майка ми ме е искала. Толкова много и сестра ми иска деца. А аз защо не съм като вас, какво ми има?

Няма да чета втори път текста, няма да редактирам, няма да се изкушавам да добавям още и още.

Обичам те, бабо, нищо не е същото без теб.