За 10 години не си научих уроците, особено най-важния – че всичко, което обичам в теб, което ме привлече неудържимо в началото, има общо с нещата, от които сега се оплаквам. Искам да опитомя свободата ти, но в същото време да си бъдеш същия. Искам да имаш повече нужда от мен, макар аз да съм си патологично самодостатъчна. Искам нищо лошо да не ти се случва. Искам като ти звъня в 5 сутринта да ми вдигнеш. Искам да живееш по-здравословно, за да си добре и да имам измамното спокойствие, че няма да умреш млад. Искам да ме вдъхновяваш за неща, които аз самата още не искам. Сърдя ти се, цупя се, понякога даже си представям как отивам сама да живея на някое таванско помещение в центъра. Да видиш ти тогава. После преживявам няколко секунди, в които, както в снощния сън, не сме заедно и искам да се взривя от тъга.

Просто цял живот ще балансирам между искреното вярване, че всичко е окей, както е, и ненаситното желание да те докопам. И може би всъщност не мога да живея без второто, без това вечно недоволство, примесено с огромна доза любов. Адов двигател.