“Живейте си живота спокойно” ми заявява докторката малко след като ми е казала нещо, което със сигурност би ми причинило безпокойство, както и на всеки нормален човек.

“Много навътре ги приемаш нещата” дочувам от колежка, която прави драма, ако я заболи косъм.

“Трябва пак да почнеш антидепресантите” твърди, както винаги, майка ми. Добре че аз съм устойчива поне в това семейство бърза да допълни.

“Не разбирам изобщо защо хората се тревожат за каквото и да е” – Иво, който се държи като Буда по стара традиция.

“Видимо сте неспокойна”, троска се лекарка, която в този миг ми бърка в окото и явно очаква да се чувствам релаксирана все едно съм на плаж.

“Като хвърляш букета, гледай кака ти да го хване”, намига баба ми към сестра ми.

“Повечето хора са лигльовци”, ми пише Деси.

Х. ми казва, че иска да се самоубие и да се приключи, и че е в ада.

А. ми изпраща статия защо е рисково да се ражда във възраст, в която като цяло почти се намирам.

Дори не мога да кажа аз какво съм казала последните седмици, в мозъка ми се въртят само тези изречения. И други, които няма да цитирам.