Не знам дали е поради новия роман на ГГ, който чета сега, но много натрапчиво започнаха да ми се въртят в главата някакви спомени, към които хем искам да се върна, хем упорито избягвам – от вина, също от безсмислие, за какво ми е в крайна сметка? Освен това как да го разкажа, без да използвам истински имена и задълбаване в ситуацията? Може би като го опиша фрагментарно и наблегна на начина, по който се чувствах.
Бяхме на последния етаж на Архивите, в онзи застинал във времето ресторант, смеехме се само с очи (така и не съм виждала друг човек, който да умее да го прави толкова добре – очите му се кикотеха и аз винаги разбирах защо и на какво). На терасата излязохме точно, когато започна една доста пищна заря, а аз, както винаги, реших, че не може да е случайно, че е трябвало да сме там точно тогава, че едва ли не целият свят е спрял и е почнал да обмисля какво да направи за нас. Другият спомен е за една гора и едно безумие, много несериозно и необмислено поведение от моя страна, нещо, което доста си позволявах онова лято и което оставих зад гърба си.
Не се връщам към някои хора и спомени с огорчението, че не са тук, аз знам отлично защо не им е мястото в настоящето, не си правя илюзии. Решила съм го, живяла съм с решението достатъчно дълго, доказало се е като разумното и правилното. Това не ми пречи обаче да надниквам в Стефани отпреди някоя и друга година, да си спомням какво и кого я е вълнувало тогава, как е вървяла по едно много, много тънко въже с надеждата да няма последствия. Как въртя пой, последното нещо, което й отива да прави, но беше на една от онези улички около ВМА, беше лято и беше с черна ефирна рокля. Колко тъпо и сладко едновременно. Всичко, за което съм съжалявала горчиво, сега не си го давам, виждам някакъв смисъл, не искам нищо да изтривам. Болезнено приятно ми е във всеки един момент да се върна там и да изляза, когато преценя, както направих днес.
Обвинявам романа на ГГ и дъждовния почивен ден.
Също така се радвам, че мога да кажа нещо на един човек, без да се налага да му го казвам наистина. Освобождаващо е.
заглавната илюстрация е на @flesh.png
A Room of One's Own 