Запазила съм си в Пинтерест серия от въпроси, подобни на заглавната снимка. Мисля в идните дни да отговоря на няколко от тях, започвам с какво имам нужда да приема днес:
Че не всичко е под контрол и няма как да бъде – не знам какво ще се случи с мен или близки хора, както и глобално със света, не мога да предвидя редица неща, а дори и да можех, пак нямам контрол. Не знам дали ще се разболея от нещо ужасно и дали човек, когото обичам, ще почине в катастрофа. Трябва да приема, че и страшните, и хубавите неща са във всеки момент възможни и мисленето и притеснението единствено ми точат енергийни ресурси, защото търся решения на проблеми, които не са се появили, което, съгласете се, е безсмислено. Дори да намеря на един, веднага ще изникнат още 1000 хипотези и така до безкрай.
Трябва да приема, че не съм велика, не съм идеална, нямам отличаваща изумителна дарба, призвание, но това е супер файн. Сигурно е, че винаги ще има някоя жена, която е по-красива от мен, по-умна, по-спокойна, по-реализирана, с по-плосък корем и с прическа. Трябва да пусна идеята, че ако не мога да пиша като Вирджиния Улф, няма смисъл да пиша изобщо. Трябва да си позволя да заявявам, че не знам нещо, без да ми пламтят червата от смущение, защото имам усещането, че само аз не знам някакви много прости факти, ясни за всички останали.
Трябва да приема, че има всякакви периоди. Това че от 10 дни имам силно anxiety не ме дефинира, аз не съм само това, не съм така винаги. Не съм супер слаба, неадекватна, несправяща се, просто явно избирам да дълбая в тази посока, вместо да си кажа – хей, колко стъпки напред в сравнение със Стефани отпреди 10 години. Също така винаги някой ще харесва в мен нещо, което друг не харесва – примерно И. твърди, че имам ужасна дикция и говор, но за последната седмица няколко души ми казаха ей така от нищото, че им звуча супер на гласови съобщения. И ся кво прайм? Кой е прав и има ли значение?
Че имам право да се чувствам както се чувствам, въпреки че еди-кой си има къде-къде по-труден живот (ах, това е нещо като мъчението на живота ми, дори така започна първата ми среща с психоложката – изстрелях й, че ми е супер гузно, че нямам право, че съм лигла, че ето нали ям мусака и има къде да спя, за къв да не казвам какъв точно, ще се чувствам така, нямам право). Илияна ми каза снощи, че по тази логика нямам право и да съм щастлива, защото някой има основание да е по-щастлив. Това ми хареса.
Имам нужда да приема, че мога да казвам не – не, не ми се излиза, не, не ми пращайте тази книга, не, няма да направя това и не, не, не. Да поставя себе си на първо място по един естествено уважителен начин спрямо другите. Да не оставям моя комфорт на заден план с идеята някой друг да ме харесва или да се чувства добре.
Че ще остарея.
Имам нужда да приема, че има още неща, които имам нужда да приема, но за които в момента нямам енергия, сили и желание да описвам.
A Room of One's Own 