Не искам директно да започвам с впечатления за романа, без да кажа няколко думи за авторката, защото ми се струва, че една от причините да очаквахме “Американа” на български толкова много, е от интерес към Чимаманда Нгози Адичи. В повечето случаи сякаш след прочита на книга започвам да търся повече за този, който я е написал, но сега бе точно обратното. Най-кратката биографична справка показва, че е носител на “стипендията на гениите” от фондация Макартър, личност на годината за 2014 (Форбс Африка) и сред стоте най-влиятелни хора за 2015 (списание Тайм). Речта й в Ted – We should all be feminists е една от най-гледаните, вдъхновява Бионсе (използва откъс във Flawless) и колекция на Диор.

Точно в момента, повече от всякога, противоречиви теми като феминизма и расизма са нож с две остриета – от една страна, е наложително да има смислен и спокоен диалог, а от друга, честите реакции включват дразнение и отегчение. Така де, за какво толкова се борят жените или афроамериканците/латиносите/китайците, не сме ли им дали право да гласуват и да шофират, защо ни занимават със себе си и наливат масло в огъня? И понеже се появяват винаги най-шумно крайните примери, накрая и двата въпроса се трансформират в пародия, далеч от оригиналната същина на проблема.

Чернокожите писатели, които се занимават с художествена литература тук, всичките трима, а не ония десет хиляди, които издават гето простотии с ярки корици, трябва да си изберат едно от двете: да пишат или превзето, или претенциозно. Ако не, никой не знае какво да прави с теб. Така че ако ще пишеш по расови теми, гледай да е толкова поетично и деликатно, че читателят, който не чете между редовете, даже да не разбере, че става дума за расови теми. Нали разбирате, като размишленията на Пруст, толкова разводнени и мъгляви…

Нека успокоя от самото начало – в “Американа” няма пропаганда, това не е книга за жените, които искат да превземат и доминират света и мъжете, не е и роман за афроамериканците, които презират белите. Според мен Адичи е успяла да сложи на масата положението такова, каквото е. Героинята й Ифемелу попада в ситуации, в които останалите й казват, че трябва да се чувства дискриминирана, но тя не се. Безкомпромисно честна е, когато, например, шефката й се възхищава на чернокожа жена в списание, само защото не е бяла и следователно, за да демонстрира, че не е расистка, изпада в друга крайност – хвалебствия за външния й вид, на които Ифемелу простичко и много на място заявява, че тази жена не е красива и няма нужда да бъде наричана такава. В същото време, разбира се, попада и в редица ситуации, в които цветът на кожата й е проблематичен.

Американа е несъществуваща дума, поради което не се превежда и звучи еднакво на всички езици. В Нигерия се използва снизходително и иронично към онези, които се завръщат от САЩ толкова умишлено поамериканчени, че изведнъж не разбират какво им говорят останалите на родния език. Цялото им поведение крещи “вече не съм част от вас”. Ифемелу, подобно на авторката, се мести да живее в САЩ. Първоначалното нежелание на героинята да напусне Нигерия се стопява, макар и не веднага, защото в началото сблъсъка между представата и реалността е твърде силен – месеци не успява да си намери работа, откъсната е от всичките си приятели и семейство, а и за пръв път осъзнава, че е черна. Пък и защо й е било до този момент да разсъждава върху цвета на кожата си, при положение, че в родната й страна всички са били еднакви в това отношение? Ето тук започват да избуяват расистките въпроси, което я и провокира да си направи блог, в който може да пише за неудобни теми – от манията да заличиш естествената си африканска коса до романтичните отношения между бял и негърка.

Според него не трябвало да е толкова просто, за да не опирали нещата само до цвета на кожата. Ама те точно до това опираха, казвам му. Майка ми беше огорчена, защото смяташе, че ако всичко останало си беше същото, с изключение на цвета на кожата й, щяха да я направят вицепрезидент. И говореше много по въпроса, чак до смъртта си. Но изведнъж се оказва, че нейният опит “не е нюансиран”. “Нюанс” ще рече гледай на хората да не им става неудобно…

Темата за дома, напускането и завръщането датира още от древногръцките поеми и едва ли някога ще ни омръзне, поне докато не остане нито един човек на света, който да не се откъсва от мястото, което го е възпитало и формирало. Бленуването в Нигерия не само по САЩ, но и изобщо по недостъпния далечен свят, е толкова силно, че когато Кайоде се връща от от Швейцария, Еменике се навежда да погали обувките му, защото ги е докосвал сняг. Повод за завист между Ифемелу и съучениците й са паспортите, дрехите от други държави, възможността да завършиш висше образование някъде далеч от Лагос. Както казва в едно интервю Адичи – нищо от това не е плод на ужасната обостановка в Нигерия, където също има средна класа, образование и всички цивилизовани неща, за които може да се сетим. По-скоро магическият образ на Америка е твърде силен, твърде лъскав и идеализиран.

Не знам дали става ясно на мен какво ми хареса в книгата, затова ще опитам да изброя няколко неща – чувството за хумор, любовната история между Ифемелу и Обинзе, увлекателността, начинът, по който Адичи разказва. За мен това не е просто книга за афроамериканци, дори не бих казала, че я намирам за екзотично четиво, а за универсално. Политическото положение в Нигерия плашещо много напомня на нашите мутренски години. Емоционалното порастване на Ифемелу, връзките й, всички премеждия и търсенето на себе си не са неща, които се случват на афроамериканци, те са общочовешки, разпознаваеми. Относно расизма – няма нужда да съм го изживяла, за да чета за него, не мисля, че трябва да не ме вълнува, само защото съм бяла. Може би най-тежкият момент за Ифемелу е, когато не е припозната като своя никъде – в САЩ тя все пак е чужденка, а в Нигерия вече е американа. Напомни ми на една сцена от Green Book, в която доктор Шърли емоционално споделя, че не го приемат нито белите, нито чернокожите, някак е застанал по средата и от това го боли още повече.

Романът е определян често като междупоколенчески епос, който смесва в себе си социални и политически теми, под шапката на все пак личната история. Бяха ми интересни и останалите герои, особено Уджу, лелята на Ифемелу, която извървява наистина дълъг и контрастен път. Ставаме свидетели и на порастващото й момче, а чрез него и на депресията – дума, която за нигерийците е нещо леко смешно и налудничаво, присъщо единствено на американците. Може би дори няма смисъл да се опитвам да обвхвана сега всички герои, въпроси и сюжетни линии. Целта ми не е да поднеса христоматийно най-важното, а да пресъздам усещането, което остави “Американа” в мен. Нещо такова е – копнеж за живот поради самия живот. Желание да наблюдавам какво се случва с останалите и да разкажа на някого какво ми е на мен. И нито веднъж не си помислих за расизма, че е нещо, което не ме касае.

Майката на Обинзе е преводач, затова и обича да пита хората какво означават имената им. Ифемелу превежда така – “създадена в добри времена” или “създадена красиво”. И в добрите, и в лошите времена тя определено има какво да ни каже.

ИК “Жанет 45”, Преводач: Бистра Андреева

Интервю с Адичи тук

Интервю, в което Адичи разказва повече за книгата: