A Room of One's Own

Когато бях малка ми казваха да не тичам бързо, защото ще падна и ще се претрепя. Да избягвам кучетата, защото ще ме ухапят. Да не се прибирам по тъмно, защото нещо ще ми се случи. Да не пия на купон, защото нещо ще ми се случи. Да не вярвам много на мъже, защото тогава пък просто със сигурност нещо ще ми се случи. Също ми напомняха да съм винаги любезна, да не съм твърде устата, да си пиша домашните и да слушам. Целият свят изглеждаше толкова заплашителен. Такъв се оказа наистина. Когато бях на 17 разбрах, че не мога да избегна нещо да не ми се случи. Разбрах, че мъжете наистина са опасни, дори приятелите. Обикалях улиците, за да се размина отдалеч с бездомните кучета и умирах от ужас. Беше ме срам да нося къси рокли и поли, защото често непознати ми отправяха коментари на улицата. Ето как прекарах много лета наред с дънки и тениска в Стара Загора, където лятото е около 38 градуса и въздухът не помръдва.

И какво обаче се случва после? Ставаш почти на 30 и всички, които са те предупреждавали да трепериш, започват да ти се карат колко страхлива си станала, не бъди такава пъзла, поне пробвай, какво толкова, божичко, защо си такава.

Същите хора, които ми натъртваха, че еди-кое си не е за мен, че не мога да танцувам, да свиря на пиано, да пея, да рисувам, това просто не са моите неща, не е добре да ги правя дори за лично удоволствие. Нямам талант, нямам и мозък пък за предмети като физика, химия, биология. По-добре никога да не се качвам на кон и да не скачам с бънджи, от мене и шофьор няма да излезе, нали и колело не умея да карам. Пълно е с анекдоти, които се преразказват, в тях главното действащо лице Стефани нещо прави или не прави смешно. Тези хора сега питат – ама защо си толкова неуверена, трябва да си вярваш повече, поочупи се малко, действай. Учещите на послушание те питат защо не се отстояваш и защо имаш потребност от авторитети.

Не се сърдя. Не съм възпитавала никого и слава богу. Мисля си, че е било от добри чувства и страх. Във всеки момент правим най-доброто, на което сме способни в него, после чак се обръщаме назад и се чудим защо не сме били по-такива или по-онакива.

Обаче може ли сега, може ли наистина да спрем с въпросите. Вече не ме е страх от кучета, нося рокли лятото, неуспешно се покатерих на кон и едва не пукнах от ужас, не искам да шофирам никога. Срам ме е, но пея и танцувам въпреки това. Просто ме оставете на мира, пък да видим какво ще се случи.

Нямам хубаво изречение за край на този пост.