Скоро не съм писала дневник пост, може би защото се опитвам да се отърва от себе си по някакъв начин. Мечтая си за дълъг период без физически дискомфорт, за красива дълга небесносиня рокля, пътешествие с хубав влак и почивка по женски. Иска ми се да имам генерално усещането, че всичко ще бъде наред. Като пресметна за последния месец колко стрес съм изсърбала, ми става жал за мене си. И в същото време пък ме удря вината, че нямам право да се чувствам така, защото има други хора, на които им се случват истински трагедии, а аз съм слабачка и съм седнала да се жалвам, без да покривам изискванията за “истински неразрешими ужасяващи проблеми”.
Бети ме пита защо се чувствам толкова сама и защо не търся толкова хората за помощ. Истината е , че с всеки изминал ден в мен се засилва неудобството и срамът, че занимавам някого, че на мен все нещо ми има. Затова предпочитам да си мълча, докато не ми се доповръща от стискане. В същото време има хора, на които съм им разказвала в детайли и се опасявам, че получават от мен повече натоварване, отколкото хубави емоции. Като цяло ми се хленчи и ми се вайка, от което се чувствам слаба и жалка, а не силна, уверена и борбена. Това чувство май си е винаги с мен, откакто се помня.
Иначе чета хубави книги, чакам си малката смешна отпуска и съм благодарна за подкрепящото обкръжение.
A Room of One's Own 