Това на картинката съм аз, умилена от вълните на подкрепа и милощина, идващи към мен. Въпреки всичко, за което искрено не ми се мрънка в момента, съм благодарна, че имам приятели, които ми казваха неща като – хей, знам, че ти е зле, но може да полежиш на дивана тук с плюшената акула и да четеш списание, не е необходимо да си говорим. Или – хей, спряли са ви водата? Ела в нас да се изкъпеш и да постоиш на хладно. Ще те закарам на лекар и до Икеа. Такива работи.
Тези и други примери ми говорят, че има хора, които държат да се чувствам добре, спокойна, обгрижена, охладена и отпочинала. Просто велико! Велико като разходки по минимум 20 хиляди крачки (под това ги броя вече за следобедна дрямка), повторно посещение на изложбата на Щъркелов, лимонада с мента + маскарпоне с боровинки във Фабрика Дъга. Велико като да се прибереш пеша по Цагирадско и да гледаш как тийновете карат скейт, велико като танцуващите хора пред ЦУМ и шумните деца в двора на училището до нас, които спонтанно пускат музика, прегръщат се, целуват се и се смеят. Животът ври и кипи като нагорещен асфалт. Хубаво ми е от лакомото четене и от факта, че не си купих цветя днес, но се чувствам сякаш съм.
(напомнянка: бъдете мили първо със себе си, за да сте искрено мили с другите)
Споделям осемдесетарския плейлист, който отново въртя, тези години просто няма как да ми омръзнат:
A Room of One's Own 