Един случаен миг на невнимание

По Ланджев е чупливо като през януари и стъпките пораждат сеизмични зони. Чудя се как е възможно да сме толкова крехки, на една крачка от някакъв по-силен трус, който е способен да ни заличи завинаги. Не ме е напускало никога усещането, че само от някаква нелепа доза късмет или просто глупава случайност зависи всичко. Може да е така, но може да е и иначе, и реално няма какво да направим, подвластни сме на обстоятелства и мигове на невнимание, малко да се разсеяш и може да блъснеш някой на улицата и той да умре. Може да изпуснеш груба дума и да разрушиш нежността, която е крепяла любовните отношения. Може да фалираш, да останеш без дом, да си опропастиш прическата дори.

На моменти не мога да се справя с това безсмислено усещане за хаос и случайност. Те определят дали ще изживеем загуба или ще се движим по някакъв сравнително спокоен път, по който няма катаклизми. В този път ние не губим предварително децата си, не ни приемат в болница, не броим стотинки за важно изследване. Не зная как да се примиря с тази жестока лотария.

Забелязала съм по себе си и близки, че когато се появи нов физически дискомфорт, ни парализира страха, че ще го усещаме завинаги, че никога няма да си отиде и никакви доводи не ни помагат. Някой ще каже – но нямаш повод да си мислиш подобно нещо? А аз ще отговоря – но нямам и стабилна причина да вярвам в обратното, в това, че всичко ще е наред.

Ето от няколко седмици едва ме болят коленете и не мога да се кача пеш дори до първия етаж, но вече си представям живота като инвалид. И хем ме е срам да се подготвям печално за неизвестно ужасно заболяване, хем не мога да повярвам в щастливия план на съдбата за мен, не вярвам и това си е, подозрителна съм, нащрек съм за лошия обрат, за непоправимостта. Преди си мислех, че това ми дава нещо, защото реално имаме полза от всички модели на мислене и поведение. Бях убедена, че така се държа в бойна готовност и няма да си позволя да бъда изненадана, но реално единственото, което постигам, е да се изтощавам психически. И ако нещо някога дойде, аз ще го зяпам уморено от дивана.

***

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.

Стремежите и смислите са стари.
Постъпката
е просто глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам, е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако напиша нещо.

Иван Ланджев

заглавната снимка е на любимата Лаура

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s