Имам чувството, че някои неща ще ги забравя, а други ще променя с всяко следващо разказване. Преди 4 години дядо почина, но още отпреди това разказвам истории с него, защото са толкова смешни. Тези между него и баба не са, там е друго, но осъзнавам, че тази привидна несъвместимост, сякаш няма как да е бил такъв, но и същевременно онакъв, ми показа колко сложно устроени сме хората. Едни сме като приятели, други като съпрузи, бащи, синове, лели. Опитвам да съхраня в паметта ми отношенията ни като внучка-дядо, без да му се ядосвам за онези неща. Те не се отнасят за мен. Не е моя работа да прощавам и осмислям.

Мъчно ми е. Имам ужасно много любими спомени, голяма част съм разказвала във Фейсбук по статуси. Когато бях малка, много играехме на криеница, като аз така се панирах от малкото оставащо време, че не можех да взема решение какво да правя. На няколко пъти просто сядах на дивана и захлупвах лице в шепи. Дядо влизаше, виждаше ме, но се правеше, че съм се скрила добре и излизаше в коридора да се посмее там. Благодарна съм, че ми позволи да се чувствам в скривалище, когато реално се намирах съвсем на открито в стаята.

Беше човек с чувство за хумор. Ужасно интелигентен. Свободолюбив. Обичаше жените и те го обичаха. Атеист, леко сексист, комунист. Мъж с недостатъци и с качества. Първите така и не му ги простиха, а вторите не ги забравиха.

Не знам защо, но още ми е трудно да проумея, че хората се раждаме, правим някакви неща и после ни няма. Всичко, което е мислил и чувствал е в нищото, тялото му е в ковчег под земята и апартаментът е продаден на други хора. Един ден и последният човек, който има памет за дядо, ще е мъртъв, но дотогава аз ще си разказвам историите.