На чернова ме чакат толкова недописани постове, а аз не мога и не мога да ги довърша. По-трудно чета напоследък, по-трудно се изразявам и общо се чувствам блокирала да изкарвам смислени изречения от себе си. Странно, но забелязах, че повечето блогове на жени, които следя, също бяха значително по-мълчаливи от всякога. Да не би нещо да ни тресе колективно? Дали някоя от нас ще успее да го обясни и опише?

Драмите ми са някъде назад, защото мозъкът ми е зает да обработва информация за случващото се на мои приятели и познати. Супер концентрирано и едновременно се случва близки хора да страдат емоционално и физически, и аз нямам какво да направя. Просто стоя и ги мисля, макар това да не помага, но пък…представете си, че ви се случва нещо и никой не ви мисли? Това би било тъжно. Днес в обедната видях един дядо, който беше толкова стар и толкова кльощав, прегърбен, че ми идеше да отида при него и да го питам дали има нужда от пари или храна. Винаги в такива ситуации ме спира мисълта, че по този начин, макар и с добри намерения, може да обидя и уязвя човека, да накърня достойнството му. Отново почувствах, че няма какво да сторя, затова купих четири супи и ги дадох на Е. и И., които бяха гладни и изморени от киснене по болници. В този смисъл все пак имаше какво да се направи за някого.

А иначе за мен – изтощена съм от невзимането на решения и непоемането ми на отговорност. Сигурно е, че няма кой да направи тези работи вместо мен, пък и не бива. Избягвам допълнителни емоции и затова слушам само ядосана рнб музика за ситуации, които не присъстват в живота ми, тъй като не ми напомнят на нищо.

И в този ред на мисли… (още не мога да повярвам, че Крис Корнел е мъртъв и че го гледахме на живо в Пловдив в онази вълшебна дъждовна вечер!).