Ох, какви наситени 10 дни! Цялата натрупана инертност, колебания, нерешителност експлоадираха, и то по добрия начин. Доволна съм от себе си, искам да го напиша това някъде, защото се случва човек да си каже – абе, добре се справям, реагирах адекватно. Бях стресирана, неуверена, но позволих и на другия глас да се включи, онзи, който ме подкрепя и ми казва – щом другите могат, и ти можеш. Пък и кое е най-лошото, което може да стане? Като почнеш да се питаш това и наистина осъзнаваш колко смисъл и важност придаваш на ситуация, която не е смисълът и важността на обидно краткия ти живот.

Справяла съм се и друг път с нови неща, които не са ми били познати. Далеч съм от мисълта, че някой ден ще съм напълно спокойна на този фронт, но идеята ми е да постигна поносимо притеснение, както и да не се спирам от всичко, поради комплексарщина. Всъщност наистина какво толкова може да се случи? Да речем, че се изложа някъде. Че бъда видяна глупава, заекваща, с ужасен акцент, некомпетентна, паникьосана. Да речем, че хора, които ме кефят, си го помислят, а аз бих желала да съм за тях в друга светлина. Един ден всички ние в тази история ще сме заринати с пръст. На никого няма да му пука, тогава защо да ни пука сега толкова?

Аз съм от онези търпеливи телета, дето трупат, трупат, трупат и когато най, ама най-малко околните очакват си взимат куфара, зарязват, напускат, режат от корен. И знам, че уж ми се иска да спра и сега, но няма как, вече съм тръгнала. Нещо ново ще започне, дори да не е утре, дори да е след една година. Усещам процеса, сякаш някой те е хванал за ръка и те води, и ти му викаш, че искаш у вас, където ти е познато, но той не те пуска и ти някак спираш да се молиш и просто вървиш.

Страхотно е да имаш близки хора, които те обичат, изслушват, съветват. Изумително е да попаднеш на добър терапевт. Да прочетеш подходяща книга в подходящия момент. Но е наистина прекрасно да успееш сам да се утешиш, подкрепиш и да си дадеш грижа. Дано по-често намирам достатъчно любов, която да си дам.