A Room of One's Own

Завиждам на хората, които шерват на първи юни онзи цитат на ГГ, в който се казва, че никога няма да бъдем обичани така, както в детството. В смисъл? Колко са били обичани тези хора? Само аз ли не искам да бъда дете отново? Дори детска литература не мога да чета. Знам, че нашите са направили най-доброто, което са могли на момента, но аз не съм усещала безусловна любов, приемане и подкрепа. Бях вечно засрамена, притеснена и самотна. Единственото по-лошо за мен бе пубертетът.

Днес в залата треньорката за пореден път ми каза, че не правя упражнение правилно и то не защото не го схващам, а защото се страхувам да не се счупя, да не ми стане нещо, страхувам се да използвам тялото си, винаги се опитвам да е максимално сейф. Знам, че тя говори за тренировките, но аз много добре мога да го асоциирам с всичко останало в живия живот.

Лицето ми напоследък трепери като брулено от вятъра листо. Цялото напрежение и тревожност, че ще бъда видяна неадекватна – всичко това доскоро успявах да крия в себе си, но ето, че си проправи път в най-видимата част от тялото ми, за да ми каже сяках ехидно “е и?”.

Все още съм онова дете, което не умее почти нищо, няма талант, крие си оценките, стои до стената на последния чин и бяга от час, за да не го вдигнат на дъската. Някой ден сама ще успея да си дам любопитство, игрив поглед към живота и любов. Няма да е баш днес за първи юни, но някой ден.

*Илюстрацията намерих тук